Носталгията, романтиката и наивитета на онова време си е поставил за цел да възроди левият депутат Добромир Гущеров, съпредседател на инициативния комитет за отбелязване на 60 години бригадирско движение. Много нежна душа бил този ексшеф на бизнесклуб „Възраждане“ и довчерашен собственик на застрахователния холдинг „Орел Г“. Свидните спомени от младостта му са свързани с поста командир на бригадирския щаб на Кирковски район, който заемал преди да се превъплъти в преуспяващ бизнесмен.

Аз имам малко по-различни от неговите представи за студентските бригади, а предполагам, че това се отнася и за много от моите връстници.  Лятната или есенна трудова повинност „в помощ на селското стопанство“ беше абсолютно задължителна. Същото селско стопанство, което уж процъфтявало при социализма, ежегодно страдаше от липса на работна ръка. Освобождаването от бригада ставаше изключително трудно и само срещу медицинско свидетелство от студентската поликлиника. Лекарите не смееха да издават такива документи, защото можеха да си загубят хляба. Ако не се явиш на бригада или самоволно си тръгнеш, те заплашваше изключване от комсомола и след това – неизбежно от университета. Треперехме да не ни подгонят, че не си изпълняваме нормите или за някакво неподчинение на „командирите“.

Софийският университет всяка година помагаше на Михайловградски окръг (днес област Монтана) да си прибере реколтата. Въпросният плодороден край редовно закъсваше, защото беше много заслужил в „борбата против  монархо-фашизма“, другарите АБПФК и техните фамилии масово се бяха преселили в градовете и нямаше нито кой да копа и плеви, нито кой да пълни щайгите. Една година ни държаха 45 дена в село Лехчево, понеже валяха дъждове и не можеше да се обере царевицата. То пък ние, градските деца, бяхме едни земеделци…Нито имахме сръчността, нито уменията на младежите от село, които облаче се брояха на  пръсти.

В Георги Дамяново (бившето Лопушна, прочуло се като първото частно село, собственост на преселилата се в ЮАР бизнесдама Веска Меджидиева) ни караха да берем ябълки за износ (вероятно за братския Съветски съюз). Определена ни беше непосилна норма. Някои дни трябваше да режем ябълки за сушене, като парчетата не биваше да са по-дебели от 7 мм. Местните селяни изпитваха неприязън към студентите и не ни приемаха в домовете си. Бяхме настанени в едно мизерно общежитие в съседство с дом за изоставени деца. Железни кревати с изтърбушени пружини бяха единствените мебели в стаите ни. Спяхме по десетина момичета в едно помещение. Умивалниците бяха каменни като в краварник. За топла вода не ставаше и дума. По липса на каквито и да е развлечения бригадирите прекарваха вечерите в селската кръчма. В Георги Дамяново се носеше зловещ слух за пребит до смърт студент предишна година и изминаването на няколкото километра от селото до общежитието по тъмния път беше крайно неприятно и тревожно, особено за момичетата.

Най-противно от всичко беше може би командването на бригадите. Млади натегачи, наши съкурсници, всяка сутрин и вечер ни строяваха, проверяваха, караха ни да маршируваме и се държаха арогантно с нас. Крещяха, наказваха, заплашваха. Възползваха се от властта си и тормозеха момичетата, които отказваха да задоволят сексуалните им мераци, местеха ги от село в село, товареха ги с най-мръсната работа. Често пъти младежите със сини униформи и пагони със звезди бяха презаписали курса по слаб успех и компенсираха тъпотата или мързела си с активна комсомолска дейност. Един такъв тарикат всяка сутрин ни будеше в Георги Дамяново, като издуваше песента „Лейди Мадона“ по радиоуредбата и риташе по вратите ни, сякаш сме добитък. Същият днес е заможен бизнесмен и сигурно като Добромир Гущеров изпитва умиление, когато чуе химна „Елате хиляди младежи. На родната страна надежда. Вдигнете кирки знамена да зашумят като гора“.

„С лека ръка отричаме наследството от социализма…Подрастващите се възпитаваха на самооценка, на колективен труд. Подражаваха на най-добрите – на ударниците“, поучава ни днес бившият началник на Централния бригадирски щаб Пенчо Зулчев – единият от радетелите за честване на славния 60-ти юбилей. Сигурна съм, че той е командвал от канцеларията си и не е нарязал нито една ябълка на парчета с дебелина 7 мм. За сметка на това бодро е рапортувал пред БКП какви успехи жъне академичната младеж на къра.

Носталгията по социализма, който ни отрови младините, става все по-нетърпима. Внучката на Тодор Живков Евгения удари камбаните на възродената асамблея „Знаме на мира“ – една от приумиците на майка й, погълнала милиони държавна пара (напълването на Съдебната палата с каменни саркофази и оръдия на труда от първите хора по нашите земи е друга тема). Иде ред за възхвала на бригадирската епопея. Вдигнете кирки и знамена, господин Гущеров! Да си спомните откъде ви тръгна шеметната бизнескариера.

Ася Грънчарова