Изстрадан репортаж

Има мигове в живота на всяка майка, когато целият свят се състои от термометър, хапчета, капки, напоени с оцет и вода кърпи. На никого не ги пожелавам, но те, изглежда, са неизбежни.

ХРОНОЛОГИЯ НА ТРЕВОГАТА

7.15 часът. Живачният стълб е достигнал ужасяващите 39,7градуса. На телефон 24-42 обаче не се стряскат – естествено, в „Бърза помощ“ всеки ден имат къде по-страшни случаи. Но ги моля да разберат и мен- с болно дете, на 550 километра от дома, в чужда квартира, без възможност да го оставя за пет минути, камо ли да отида до аптеката. Само че районната болница страда от недостиг на бензин за линейките. В края на краищата , убедена в безизходното ни положение, дежурната д-р Христова  все пак приема адреса с уговорката, че по това време се сменят шофьорите на линейките и колата няма да долети. Минава час, втори. В 9.30 ч. – нов телефонен вопъл. Този път насреща е мъж, който заявява твърдо, че не разполагат с „излишен транспорт“. Удрям на молба и издействам да продиктувам адреса отново.

Най-сетне на вратата се звъни. Вярно, не идва лекар, а само шофьор, но и това е нещо. В така наречената линейка – раздрънкана военнозелена УАЗ-ка, изходът при по-тежките случаи вероятно се решава още по пътя. Строгият глас от телефонния разговор се оказва на д-р Бекяров, този ден или поначало айсберг в отношенията си с болните. Градусите, които термометърът вече показва (37,3), предизвикват иронично свиване на устни (как съм свалила температурата, аз си знам). Междувременно горкият пациент започва почти без прекъсване да посещава съответното място с омекнали крака. При едно от връщанията ни в приемния кабинет д-р Бекяров ни изпъжда в коридора да почакаме, защото се готви да преглежда друга жена. Сигурно не сме много тактични и възпитани, но, за Бога, лошо ни е! Защо употребявам множествено число, ще стане ясно съвсем скоро.

След прегледа заключението е: Александър в инфекциозното отделение без право на придружител. Нормално, не мога да имам претенции да остана, на десет години е. Само около два часа по-късно обаче нещата се „нареждат“ – същите симптоми и…просто майката получава законното право да заеме съседното легло в стая номер шест. Стъпила на циментовия под пред вратата на „заразното“, докато свързвам двете жички, изпълняващи ролята на звънец, ми минава през ума, че може да ме тресне ток. Но се чувствам толкова зле, че е без значение с каква диагноза ще ме приемат.

Тази болест е много странна. С огнена температура известява за себе си, след което продължава само с голяма слабост и…другото не е за разправяне.

Предполагаемите диагнози са страховити – дизентерия, салмонела. Но за да се разбере коя болест ни се е лепнала, трябва да минат най-малко пет дена. Както се случва обикновено на късметлиите, постъпване в събота, когато болницата, изглежда, е почти без лекари. Поне в нашата стая през уикенда не се мярна висшист с бяла престилка. (В интерес на истината завеждащ отделение д-р Колева е в болнични). За сметка на това из сградата гастролира някакъв съветски екстрасенс, но явно неофициално, защото до нас достига само слухът за неговите способности.

„В СОФИЯ ВСЕ ТАКА ВИ СЕРВИРАТ“

Тези ядни думи произнася на висок глас иначе симпатична на вид млада санитарка, тъй като дръзваме да не се съобразим с установения ред. А той е: сестрите и санитарките разкарват храната с колички до стаите, но празните съдове болните трябва да отнесат сами до количката, която може да е на другия край на коридора. Стори ми се по-разумно турът да се повтори след храненето, в края на краищата отделението се състои от седем стаи с по три легла и в момента е полупразно. Всъщност кой от нас точно трябва да върне паничките – леля Маринка, която е на 69 години и е омаломощена от дизентерия; синът ми, който се придвижва по-пъргаво, но като нищо може да се сприятели с момченцето, дето е болно от скарлатина, или аз, която получавам гадене на всяка трета крачка от „ароматите“ на дезинфекционните препарати? Както и да е, добавяме още един щрих към портрета на и без това „любимите“ софиянци, но се държим твърдо три дни. После свиря отбой, за да не гледам кисели физиономии, а и защото цялата компания вече се чувства по-добре.

6.15 часът е, а Ромина Пауър и Ал Бано пеят, та се късат. Как ги мразя! Може ли по това време на деня да постъпват с нас така. Ситуацията напомня „Полет над кукувиче гнездо“. Помолвам санитарката да намали музиката, призвана вероятно да ни разсъни за обичайното раздаване на термометрите. Защо да не поспим още малко след 15-минутната обезателна процедура, още повече, че сме болни? Хрумва ми идеята у нас да се организира уникално състезание по надвикване в коридор между медицински персонал и камериерки. Би била много оспорвана борба. „Ми-ми-и-и“ – отеква зад вратата.

Балчишката болница може да се похвали с доста приличен интериор в сравнение с, да кажем, IV градска в София. Стаите са с по три-четири легла, таваните са високи, има тераси. Само да не погледнеш навън! Най-точното определение  за двора е сметище: кофички от кисело мляко, пакети от цигари, парцали, пластмасови спринцовки…Връх на всичко е, когато от високите етажи полита диня и се разбива на алеята. Млад левент, дошъл на свиждане от дистанция, спокойно я прескача и се провиква към горните балкони: „Айше“. В стаите или поне в инфекциозното отделение постоянно търкат и бършат. Но въпреки дезинфекцията има хлебарки. Добре че все пак са от дребната кафява порода.

Специално внимание заслужават тоалетните. Да прощава читателят, но в „заразното“ те са особено важно място и не може да се отминат при подобно описание. Вратите им не само че не се заключват, но не се и затварят. Лампи е имало някога. Единственият душ кой знае защо е предназначен за сестрите, дето си ходят вкъщи. Обаче в стаите има мивки и почти всеки ден по някое време пускат топла вода.

ПО НОЩНИЦА ПРИ ГЛАВНИЯ ЛЕКАР

Ура! Тревожните въпроси отпадат – лабораторните изследвания са добри. Значи можем да си ходим. Отървахме се само с по 2-3 килограма от теглото си. На раздяла – любезно съгласие от главния лекар д-р Петър Вълков за блиц-интервю.

  • Как сте с храната?
  • Цените на продуктите главоломно растат, а ние имаме утвърден бюджет и скоро пациентите няма да си дояждат.
  • Няма и бензин, нали?
  • Ползваме предимство на бензиностанциите, но там просто няма бензин. На вратата ни чукат и други проблеми – всички видове ремонтни услуги поскъпват, а ние сме неплатежоспособни. Коридорите са напукани от последното земетресение, но не можем да си позволим „козметика“. Освен това работим само с вносна стъклария в лабораторията (от ГДР и Чехословакия) и не знам как ще се оправяме занапред.
  • Скоро ще трябва да се пусне парното отопление.
  • Превантивно се заредихме с нафта за първите месеци. Аз не вярвам да се посегне на болниците.

***

Това е в общи линии положението под буквата „Н“, по която трябва да се ориентират чуждестранните гости на Балчик, ако имат нужда от медицинска помощ. Някой може да ме упрекне в неблагодарност към хората, които ни изправиха на крака. Напразно – разбира се, че съм им признателна. И нищо не ми струва да поздравя внимателния д-р Вълков, акуратната старша сестра Димитрова и сърдечната леля Желязка с една ламбада  по радиото, както правят стотици други пациенти. Но не можех да не забележа  и онези „прелести“ , за които стана дума.  Защото Районната болница в Балчик е едно от възелчетата на здравната ни мрежа, която уж беше много гъсто и добре изплетена. Да пази Господ!

П.П. Надявам се да прочетат тези редове и някои от пациентите на бившата правителствена болница. И      когато чуят неприятните възгласи по митингите, да не се засягат чак толкова. Защото ако тяхното здраве беше „осигурено“ по същия начин, не се знае на кой площад, срещу кого и какво точно щяха да извикат.

Ася Грънчарова

в.“Поглед“ – 1990