Спомняте ли си онази страшна нощ през август миналата година, когато в Партийния дом на БСП в София по мистериозен начин лумнаха огньове, оставени по необясними причини да се разгарят на воля? Оттогава изминаха повече от осем месеца. Така и не разбрахме кой даде сигнал за безумния вандалски акт, кой се направи на глух за разпорежданията на президента, защо не се задействаха противопожарните устройства вътре и защо бездействаха колите на пожарната команда отвън. Още много „защо“ останаха без отговор.

Днес тежката каменна сграда в култовски стил продължава да олицетворява консерватизма на БСП         козметичния характер на промените в тази партия, нежеланието или невъзможността й да скъса с миналото не само декларативно, а и в действителност. Партийният дом отново се превръща в обществен дразнител сега, когато са на дневен ред огромните дългове на БСП към държавата, а значи и към изстрадалите хора в страната. Приказките за волните пожертвования , с които е изградено това архитектурно грозотило, звучат съвсем несериозно. По правило партийните домове на комунистите бяха най-личните здания във всеки град, село и паланка. На много места БСП се принуди да ги отстъпи, като в замяна получи нелоши клубове  в по-скромни сгради. В действителност те съвсем не й се полагат. Да не би досегашните областни, окръжни и районни комитети да са били изгладени с парите от имане, намерело в лозето на Никола Габровски? Чувството за вечна власт явно е било толкова силно у членовете на БКП, че никой не си е направил труда да оформи документите за партийната собственост, която по обща стойност сигурно конкурира веригата „Шератън“.

В навечерието на Нова година за първи път (и последен засега) пристъпих прага на Клуба на БСП в Партийния дом. Докато изчаквах г-н Лилов да се освободи от почитатели, които искаха автографи, за да взема кратко изявление от него, станах неволна свидетелка на следния разговор:

  • Другарю Лилов, не давайте Партийния дом! – почти изплака гражданка над средната възраст.
  • А-а, защо ще го даваме, той така хубаво работи – отвърна г-н Лилов.
  • Да, ама другарят Томов на едно събрание казал, че може и да го отстъпим…

Той така хубаво работи. Положително. Не се съмняваме в способностите на БСП да организира културно-масовата си работа.Малко ли нейни активисти правеха само това пред последните 45 години. Въпреки че в програмата на клуба, която се помества редовно в партийния печатен орган, нещо не срещат имена на известни музиканти, артисти, художници. Там те не ходят. Вместо тях в Партийния дом гастролират състави, като „Параноя“ и „Бедствен район“ (в програмата „Дискохаос“, в.“Дума“ от 11 март 1991 г.) Но това си е работа на БСП.

Социалистическата партия трябва да предаде на София тази сграда. При сегашната криза за покрита площ в столицата след известно декоративно облагородяване тя бързо ще намери приложение. Достатъчно е да споменем споровете за за сграда между Съюза на българските художници и Университетската библиотека, Средното музикално училище „Л. Пипков“ и Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, театър „Сълза и смях“ и читалище „Славянска беседа“, Младежкия театър и Музея на революционното движение, Националния исторически музей и Съдебната палата. Да продължаваме ли? Нямаме опера, Музеят за история на София съществува камо на книга, възстановените политически партии и обществени организации си искат незаконно отнетите след 9.IX. 1944 г.- имоти (например Българският лекарски съюз).

В едно свое изказване г-н Лилов заяви, че щатният партиен апарат е неколкократно намалял ( като че ли ставаше дума за шест пъти). Не означава ли това, че на ВС на БСП му е необходима неколкократно по-малка сграда? Някои възрастни комунисти сигурно ще възприемат отстъпването на Партийния дом като вдигане на бяло знаме. Но целият свят е тръгнал в една посока и България, макар и на опашката, го догонва. Връщане няма. Култовският стил излезе от мода, дори и за партиен клуб.

Ася Грънчарова

в. „Демокрация“ – 1991