Ася Грънчарова

Познавам инж. Павел Петров от детството си и си спомням, че още тогава той правеше впечатление на всички ни със своя бърз ум. Пенсионира се на 76 години. Какво беше учудването ми, когато само преди десетина години узнах, че инж. Петров ще изнесе две лекции в салона на Научно-техническия съюз за минералните извори в София преди и след Освобождението. Лекциите бяха посрещнати с голям интерес от геолози и хидролози. А преди три години , когато отбелязвахме 1300-годишнината на българската държава, прочетох, че инж. Петров е подарил на Държавния исторически архив целия си личен архив, а на Историческия музей – ценни  предмети, свързани с неговата разностранна дейност в миналото: две дървени лодки за проучване на пещерните реки, теодолит, миньорски лампи и др.

Посетих инж.Петров в навечерието на 100-годишния му юбилей.

Всичко в обстановката на стаята, видът на домакина свидетелстваше за принадлежността му към неговата професия: кръстосаните миньорски чукчета – брошка на ревера му, с които никога не се е разделял, снимката на стената – инж. Петров в цял ръст на път за Камен дел, голямата библиотека с научна литература, статуетката на миньор върху бюфета.

Инж. Павел Петров е имал изключително съдържателен и интересен живот. Пример за голяма любов към българската природа и науката, на която се е посветил, за трудолюбие, любознателност и всеотдайност в работата. Роден е в Ловеч през 1884 г. След като завършва гимназия в Габрово, има желание да учи в чужбина. Но родителите му са против. Младежът обаче е упорит и решителен и пряко тяхната воля тръгва заедно с един свой съгражданин за Белгия с намерението да се запише в Художествената академия. За тогавашните му наклонности напомнят неколкото запазени сполучливи графики с формат на картини – репродукции от пощенски картички, чието изработване е било на мода у нас в началото на века. Но в чужбина Павел Петров се преориентира и постъпва в университета в град Лиеж, където започва да изучава минно инженерство и инженерна геология. Самоволното му заминаване и избраната специалност са били сензация за жителите на Ловеч и из града тръгва слух, че семейството го е изпратило на работа под земята, за да се отърве от едно от осемте си деца…

Павел Петров завършва висшето си образование в 1910 г., а след две години специализира в Париж хидрология и каптажно дело. След окончателното му завръщане в родината следват години, изпълнени с многопосочна плодотворна дейност, особено необходима на тогавашна България. Каптирането на извори се редува с работа като технически ръководител и отговорник в каменовъглени мини. Между 41-те извора, каптирани от него (в това число 33 минерални), са Софийският, Овча купел, Сандански, Банкя, Наречен, Хисаря, Старозагорски минерални бани. Негова заслуга са и първите научни изследвания на пещерите у нас.Той става инициатор на основаното в 1929 г. дружество на пионерите-пещерняци.

За този най-активен период единият от синовете му (инж.Павел Петров има три деца, трима внуци и идна правнуче), Петър Петров, също минен инженер, си спомня: „Баща ми постоянно беше в командировки. Куфарът му буквално по всяко време стоеше готов за път. И винаги, когато се връщаше вкъщи, джобовете му бяха пълни с минерали. Отвсякъде носеше на майка ми по парченце“.

Интересен епизод от живота на столетника е сложната и отговорна работа за прекаптиране на Софийския минерален извор преди тридесет години (застрашен от голямото строителство, предприето по това време в центъра на столицата) – задача, с която той се справя блестящо. Значителен е и научният принос на юбиляра. Той е член на Българското геологическо дружество (от основаването му) и на Съюза на научните работници. По случай 90-годишнината му е получил орден „Кирил и Методий“ – първа степен, за заслуги в областта на пещерното дело – значка „Златният прилеп“, а за дейността му в Българския туристически съюз – медал „Иван Вазов“.

Постарах се да не безпокоя инж. Петров дълго време, но в края на разговора ми за неговия дълъг живот трябваше да установя, че уморената съм аз. На тръгване инж. Петров пожела да идвам по-често и каза:

„Животът ми не беше спокоен. Работата ми беше такава, че той и не би могъл да е спокоен. Занимавах се с най-различни неща – мини, пещери, каптажи, преподаване и лекции. Обичах много да пътувам, ходил съм къде ли не, познавам добре цяла България. Човек трябва да живее естествено, да яде каквото му се яде, да пие каквото му се пие. Трябва да работи, но и да почива. На сто години се чувствам като младо момче“.

сп.“Отечество“ – 12.06.1984 г.