Автобусът е луксозен, водачът на групата изглежда свестен, съставът на туристите – приличен, по радиото звучи „Ви Оу Ей – Юръп“. Началото е обещаващо. Напред към Одрин, където магазините пращели от стока на достъпни за нашего брата цени. Няма защо да се преструваме – преди всичко отиваме на пазар, а след това – за да опознаваме Турция. Ако беше иначе, щяхме да изберем някоя екскурзия до Истанбул, а не тази с един ден престой в Одрин.

Пътят до Свиленград може да се измине и за три часа, но ние го преодоляваме за пет, защото спираме да почиваме. За да си купим ягоди в кофички от кисело мляко (само по четири лева) и да позяпаме в бившите корекоми, където ни посрещат опечалени продавачки. Те вече нищо или почти нищо не продават. Кой ще си купи бутилка коняк „Реми Мартен“ за 1122 лв например? Само някой луд. Преди две години Стоян Жулев, тогава председател на Комитета по туризма, имаше големи планове за тази магистрала. Франчайзингът, т.е. изграждането на еднотипни крайпътни заведения от рода на „Макдоналдс“, трябваше да я превърне в европейска пътна артерия. Нищо подобно не се случи. От цялата история запомнихме само звучната чужда дума.

Хотел „Свилена“ в Свиленград е доволно мизерен, но поне не е мръсен. Само че в стаята няма електрически крушки. На молбата да отпусне две от дълбоките резерви администраторката отвръща: „Не мога да ви дам толкова много. В нашия град няма крушки“. Правим се, че в нашия град е пълно с крушки и тръгваме нацупени след пиколото към стаята. Единият аплик светва (значи ще се чете довечера), а на другия момчето завива крушката от банята. На сутринта ние ще изпълним обратното упражнение. То всъщност не е сутрин, а си е чиста нощ – 4.45 часа. Трябва да се тръгне много рано към Капитан Андреево, за да се избегнат дългите опашки от автобуси. Със същата идея група руснаци щурмуват границата още в 3.30 часа. С което допринасят за спокойния сън на оставащите в хотела.

Преди да тръгне автобусът, пътниците са кисели от недоспиване и от предстоящата среща с митничарите. Два щъркела любопитно надничат от гнездото си върху Паметника на загиналите в Отечествената война. Не сме им интересни изглежда, защото отново полягват. Блазе им! Между другото, на мемориала над имената на загиналите са изсечени петолъчки. Дали всички местни кора са били убедени марксисти-ленинци, когато са отивали на фронта, или там са прегърнали социалистическата идея? Надали. Просто натрапчивата геометрична фигура се лепваше навсякъде.

Опасенията ни за дълго чакане на контролно-пропускателния пункт не се оправдават. Освен нас има само два раздрънкани автобуса от провинцията. Попълваме гранични листове и митнически декларации (естествено – петдесет долара и петдесет лева) е слизаме в очакване на голямото пребъркване. За щастие то не се състоя. „Господи, преди събличаха всеки десети турист“ – въздъхва с облекчение спътница, която явно е кръстосвала чужбина преди Десети. На турска територия групата видимо се развеселява. Малко преди Одрин минаваме на Марица, такава, каквато сме я избистрили в горното й течение.

Колко е живописен този град и колко ориенталски, а е само на 15 минути път от границата с България. Факт, който навява тъга…Тук всеки метър е оползотворен. Ако не е дюкян, ще е баничарница, шкембеджийница, скара-бира. Отвсякъде се носят омайващи аромати. Цял ден малки чираци разнасят кафета на табли. Върху колички се предлагат топли бюреци, гевреци, плодови сокове в относително чисти чаши. Магазините за плодове и зеленчуци пълнят очите. Как няма един мръсен картоф, една загнила чушка или смачкан патладжан. ,Така беше и а нас преди девети – предполагам, че ще каже на това място от разказа баща ми. Познавам.)

Одрин има атмосфера.Нещо, което за съжаление не може да се каже за Свиленград и повечето наши градове. Излишно е да припомняме коя е причината. Въпреки интензивното движение на автомобили и хора няма нито един светофар. Но всички карат много внимателно своите причудливи возила: нещо средно между автобуси и микробуси, западни автомобили на всякаква възраст, джипки, каруци. Независимо от теснотията на места, разминаването става без разправии и ругатни.

На пазара „Тракия“ в безпорядък са наредили сергиите си търговци на дрехи и обувки, кухненски сервизи и чанти. Само храните са отделно, но границата между двата сектора не е строго определена. Продавачите неуморно подканят клиентите: „Комшу“, „Мадам“, „Колега“…На пазара има и нещо като раздел за чужденци. Там наши предприемчиви сънародници си докарват по някоя турска лира от широк спектър артикули: от паста за зъби и мастика до пирографирани кутии и матрьошки. Не по-малко живописни са двата покрити базара на Одрин. Огромната джамия с четирите минарета е импозантна и отвътре. Подът й е покрит с дебел шарен мокет. Куполът е изписан с красиви орнаменти. В желанието си да създаде емоции на босите чужденки, пребрадени като ханъми с раздадените на входа кърпи, ходжата се провиква „Ал-ла-а-х“. Настръхване от мощния му глас, засилен от акустиката.

Охо-о, тези петдесет долара, които всички скромно декларирахме, се оказват голяма сума, щом като багажът ни се е увеличил с десетина килима тип „персийски“, чувал прежди мохер, топ дантелени пердета, множество кожени якета, чехли, дънки, фланелки и още много други стоки. Екскурзията отива към своя край. Час престой за вечеря, вече в България. В едното заведение – сръбска, а в другото – гръцка музика. На една госпожа и прилошава по пътя от миризмата на кожените якета. Който се сеща, благодари на г-н Овчарова от фирма „Сара“, достоен конкурент на „Балкантурист“, за безупречната организация на екскурзията. Отново слушаме „Ви Оу Ей – Юръп“. У дома сме си.

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“ – 07.06.1991