Не е страшно да се отваряме към хората с любов

С актьора Йосиф СЪРЧАДЖИЕВ разговаря Ася Грънчарова

Много е кофти да усещаш непрекъснато лошото

Благодарение на силната си воля, помощта на всеотдайната си съпруга Райна, усилията на лекари, милосърдни сестри и рехабилитатори актьорът Йосиф Сърчаджиев успешно се възстановява от прекарания в началото на юли 2004 тежък инсулт. Говори бавно, но все по-гладко. Рядко се затруднява с някоя по-сложна дума. Предишното интервю с него направихме отдавна в къщата му в Синеморец, с продажбата на която фактически приключи морският период на Йоско, продължил 12 години.

Радвам се, че изглеждаш така добре. Как го постигаш? Опиши един твой ден, моля те.
Ставам в осем часа, правя гимнастика половин час – 40 минути. След това излизам с кучето да купя вестник – левия „Сега“ и в сряда – нашия вестник „Седем“. Закусвам, в 11.00 часа отивам във Военна болница и към два часа се връщам.
С какво пътуваш до болницата? Закарват те с кола ли?
Не, с трамвая и с автобус. Усещането е прекрасно! По-рано, когато беше сцената, усещах публиката, а това не е публиката, това са хората. По друг начин живея с тях.
Кажи няколко имена на доктори, сестри, рехабилитатори, които те изправиха на крака.
Илияна Върбанова е моята прекрасна рехабилитаторка. Във Военна болница – ама то е любов с тези хора! С д-р Арнаудова правим процедурите с лазера. (д-р Николай Болтаджиев, който има болница „Света Богородица“, сам го намерил и му дал лекарства, за които отказал да вземе пари, помага в разговора Райна Сърчаджиева). Бяхме в Хисар. Там има един чудесен санаториум, вътре с басейн, мога да плувам. Рехабилитатор ми беше Николай Калинов. Много силно беше усещането ми за водата, въздуха и хората. През януари пак ще отидем. Искам да кажа една дума и за човека, който ми плати за санаториума и процедурите в Хисар – Димитър Консулов се казва.
Какво те свързва с този мъж?
Сега ще ти кажа. Хисарската вода.
Която ти рекламираше.
Да. Този млад човек ми се обади и ме покани. Страхотна работа! Той, както и хората с лазера, не искат да им плащам. А там е скъпичко все пак.
Какво те крепеше през тази трудна година и половина, откакто се разболя?
Знаеш ли какво? Това е много важно – усещах, че съм до някаква степен друг човек и, естествено, не мога да общувам с другите по стария начин. И въпреки това аз разбрах, че има някакви различни отношения на добро, на добрите хора към мен, не към актьора, когото познават, защото аз не правя театър.
Може би, ако не беше те сполетяла бедата, нямаше да го почувстваш така?
Да. И това е много важно за мен – че хората ме виждат по такъв начин. Страхотно ме кефи това нещо.
Връщането ти на сцената сигурно беше голяма емоция? Припомни ни как стана.
Решихме го с моята директорка на театъра Бина (Харалампиева, няколко месеца след инсулта – б.а.). Тя каза „Дай да направим нещо за теб, Йосо. Нещо, което не е голяма роля за теб, но просто да опиташ“. И това, естествено, не е някакъв страхотен театър, но просто е усещане, че си пак на сцената. Получих най-голямата любов на колегите ми в този момент, когато много трудно работех. Особено в началото, когато нямах думи…
Те бяха търпеливи и внимателни към теб?
Много. Разбира се, това е някакъв начин, за да поддържам нивото. Не е високо ниво, но все пак е усещане за нов живот. Разбрах, че не мога да бъда по същия начин актьор, но почувствах климата на театъра. Той продължава да е измама и аз участвам в тази измама. Беше много хубаво, ще продължа така.
Като стана на 60 години, ти не получи никаква награда. Това обиди ли те?
Не, не! Не понасям такива неща! Няма думи! Толкова е гадно това! Никога не съм обичал тези „прекрасни“ отличия. Актьорът си е актьор на публиката. И очите, и ръката, която ръкопляска, са най-голямата награда. Като се върна в къщи след представление стоя половин час, гледам в ъгъла и си казвам: „Господи, колко беше прекрасен животът на тази сцена!“
По особен начин участваш в киното днес – в документален филм за хората, които са със същата съдба.
Точно така. Помагах на моята лекарка д-р Стаменова. Тя правеше един филм за отношението на хората към тази болест.
Ти „главна роля“ ли играеш?
Не, много „актьори“ са – болни, които разказват за своята болест. И това е важно за хората. Мисля, че има значение. Въобще смятам, че всичките неща, които съм преживял, са важни не само за мен, а и за други, които имат възможност да предотвратят тази болест.
Щом като купуваш вестници и гледаш новините по телевизията, значи политиката все така не ти е безразлична.
Разбира се, аз продължавам с огромна сила живота. Това е прекрасно нещо все пак, защото значи аз живея. Другото е да умра.
Йоско, не мислиш ли, че ние, десните българи, малко сме склонни да мрънкаме, все сме недоволни. Може би затова ни раздробиха и губим битките. Имаш ли някаква идея как да тръгнем нагоре?
Не смятам, че сме такива, които мрънкат, че сме мърморковци. Такива са въобще хората в България. Това е в нашата психология, което е проблем. Важното е, че ние може да мрънкаме, обаче имаме идея до края, а не за нещо, което става в момента ей така. Това е голямата идея за дясната ми ръка.
Кои ние, ние май сме малко на брой. Нещата не се случват, както ги искаме.
Така е в целия свят. Най-свестните хора са малко. Повечето държат на лявата ръка, те са леваци. А ние сме дясната ръка, малко сме, но затова пък дясната ръка е много по-силно и действаща. Дясното е движението напред във времето.
Имаш ли някакви очаквания от новия кмет на София?
Нямам представа от този човек и не мисля, че той е най-великият, който ще направи най-великото нещо в града. Смятам, че е голяма смешка усилието на радиото, телевизията и вестниците да направят от него герой. Това е смешно, но и тъжно. Показват го някъде, където е станала катастрофа – 10 коли се ударили и той казва: „Трябва да оправим шосето“. И дръпнаха за ушите няколко души. Но това е най-естественото нещо!
Не е подвиг според теб.
Не. Освен това ние много добре знаем, че той няма такава голяма възможност да прави каквото и да е, защото има общински съвет. Много вярвам, че тези хора там не са идиоти и все пак помагат за София.
Ако помагаха, щеше да има някакъв резултат. Градът е в окаяно състояние.
Според мен те нямат възможност в тази посткомунистическа система. Тя работи отдавна и е направена така, че да не действа нормално.
Като заговорихме за този прословут кмет, като че ли се оказа, че артистите не са най-суетните хора?
Точно така. В него има непрекъснато някаква проява на артистизъм, което е смешно, защото той показва една драма, в очите му има драма, а мен ме надува смях като го гледам. Той е лош актьор. Дано пък му помогнат тези хора около него. Това е важно все пак за нас.
Да поговорим малко и за културата. Нов министър, нов късмет…
Виж какво, културата няма нищо общо с министъра. Това е нещо, което не помага на културата. И не пречи много.
Няма ли значение личността на министъра?
Няма, няма. Въобще това няма никакво значение, защото в театъра много хубави пиеси си имаше и в най-гадните години и сега има много хубави пиеси също. Както и обратно – има отвратителни пиеси независимо каква е системата на културното министерство. Могат да помагат за проблемите около парите. Както виждаш, предишният министър – кой беше?
Имаше една Нина Чилова.
Аз говоря за предишния министър.
Преди нея беше Божидар Абрашев.
Абрашев. Той беше върхът на смешката. Въобще в България в момента има страх да се прави голяма култура. Просто няма култура във въздуха около нас. Колкото повече става тази простащина, толкова повече ще усещаме голямата култура. Тя става мъничка, много се затваря, обаче вътре в нея има страхотна енергия. Това ще става и аз го усещам.
Смяташ, че чалгата няма да превземе всичко?
Но това беше нужно – да имаме чалга докрай. Тази групичка от хора обаче, които сега са нещастни заради нея, ще станат водещи в един момент.
Голям оптимист си.
Разбира се. И аз се радвам, че ще стане така, защото виждам колко много млади и интересни хора има у нас.
Има, но те гледат навън.Сигурно повечето от тях са си подали документи за зелена карта.
Е да де, но пак ще се върнат. Разбира се, има вероятност да изчезне тази България и след стотина години може би няма да я има в този смисъл, но все пак този дух на българина ще го има. Страхотна енергия има! Той е от памтивека до днес. И дори тази наглост, дори българската простащина – и тя е прекрасна! Голяма сила е тя!
Мисля, че това твое „прозрение“ е добро за финал.
Чакай бе, какво приказваш? Още нищо не сме говорили за партията!
Аз пък нарочно не исках да те разпитвам за партията.
Знаеш ли колко искам да ти кажа, че аз не съм партиен член, нямам никакво отношение към партиите, но идеята, която тази партия носи, е и моя идея. Обаче какъв е проблемът днес? Че тази партия все още няма възможност да бъде голяма, да докосва повече хора. Едно, че сме много елегантни и елитни, това е естествено. Но тези умни хора трябва да отворят ръцете си така, ей така (разперва пръсти като ветрило), а не така (събира пръстите си). Към другия – ела при мен, ела дати кажа нещо, ела да направим еди какво си! Като има стачка, ние ще отидем при тях, ако разберем, че има смисъл в тази стачка. Трябва да помогнем на тези, които стачкуват. Ако има проблеми около здравеопазването, ние няма да говорим с Народното събрание, а с онези, които имат голям проблем и трябва да им покажем, че знаем това. Не е страшно да се отваряме към хората с любов.
Каква 2006 година очакваш?
Все едно е. Дали е шеста или седма, няма значение. Въпросът е, че има движение напред.
Само ти го виждаш, изглежда.
Не е така. За много хора е така. Всеки ден си говорим, че става ужасно, гадно, мръсно. Обаче си казвам: мама му стара, това е нещо като едно л…, което накрая се превръща в нищо. Остава на земята и помага на растенията, става на тор.
Ти наистина си страхотен оптимист, завиждам ти!
Вярвам бе! Много е кофти да усещаш непрекъснато лошото. Какво по-гадно беше от моето положение – аз умирах. И освен това не е толкова страшно това, което става. Не само аз се движа, не само ние се двигим, светът се движи по някакъв начин. И има проблеми, които са толкова огромни, че България няма никакво значение.
Е да, но на нас животът ни минава тук.
Ще стане добре за нас. То няма как да е друго. Когато има такива ужасни неща около нас: войни, убийства, тероризъм, в един момент си казваш: чакай бе, майната му! Такива прекрасни неща има – иди с приятелите си на Витоша, иди на морето и изплувай малко. Снегът, който вали. Тази локва, която е много гадна за обувките, обаче е толкова приятно усещането да цопнеш в нея. Всеки момент можеш да намериш нещо хубаво. Нашите приятели, десните хора, са най-чувствителни, те са нормалните хора. Те са важните, трябва да го знаят.