Размисли на дежурния редактор

Човек толкова бързо забравя лошото и свиква с хубавото! Промяната в живота ни е съвсем отскоро, а вече ми се струва, че някои неща, които приемахме за неизбежни, са били преди много време.

Спомняте ли си ежегодното откриване на политическата учебна година и събранията-лекции, на които имахме „щастието“ да присъстваме всички: комунисти, комсомолци, тук-там земеделци, безпартийни? Съобщението за поредната вълнуваща среща с лектор се оказваше ден.два по-рано. По правило то завършваше с безапелационното: „Присъствието на всички – задължително“. Най-често час-два преди края на работното време напускахме стаи, кабинети и лаборатории, зарязвахме това, за което ни плащаха и се отправяхме към събранието. Вариантите бяха два – поканеният капацитет във външнополитическата, икономическата, социалната или друга област да ни отегчи до смърт с банални формулировки или лекцията да засяга въпроси, които действително ни интересуват – за цените, заплатите, дефицита на стоки и пр. Но във втория случай разсъжденията и изводите биваха толкова демагогски засукани, че в крайна сметка не ставаше ясно нито кой е виновен, че закъсваме все повече(това, разбира се, не се говореше на глас, но се подразбираше), нито дали има надежда за някакъв проблясък в близко бъдеще. 

„Увлекателната“ беседа траеше към един час, през който жените мислеха за децата си и какво ще сготвят вечерта, а мъжете крадешком поглеждаха часовниците си , опасявайки се да не изпуснат мача по телевизията. Някой се скриваше зад широк гръб с кръстословица в ръка, друг задрямваше. След края на лекцията идваше най-лошото – определени предварително активисти и все едни и същи досадници задаваха въпроси точно когато всички останали се надяваха, че вече са се отървали. Гостът с охота се връщаше на темата и удължаваше удоволствието на присъстващите с още 15 – 20 минути, в най-добрия случай. Най-после се разотивахме с облекчение до следващия „урок“ от политическата учебна година. Никак няма да ми липсва тази форма на колективен живот!

Ще останат в историята и списъците, в които се подписвахме срещу името си, за да е сигурно присъствието ни на манифестации и бригади. Никога вече няма да сложа подписа си на такъв „документ“ – принуда. Не че съм против манифестациите въобще, бих участвала например на 24 май или друга дата, която почувствам САМА като празник, и не обезателно по утъпкания маршрут с краен пункт мраморния куб на площада със спорно име. „Насила хубост не става“ – гласи народната поговорка. Бих отишла и на бригада, но чак тогава, когато ми се каже честно кой носи отговорност за това, че страната ми е принудена да използва лекарите на полето, а филолозите в строителството. И когато съм сигурна, че от труда ми действително ще има полза, а няма да ровя моркови около София, докато в същото време местните селяни продават на пазара яйца по 50-60 и повече стотинки едното.8

Днес поставям  „автографа“ си на други списъци: за отмяна на несправедливия ергенски данък, за съкращаване на задължителната военна служба с една година, за откриване отново на италианското училище в столицата и т.н. Като си помисля, че споменатите по-горе и други подобни неприятни моменти безвъзвратно изчезват от нашето ежедневие, ми става толкова леко на душата. Боже, колко е хубаво!

                                                                                                                                         Ася Грънчарова

в.“Софийски вести“ – 29.03.1990