Ася Грънчарова

Днес подлагаме на безпощадна критика нашето недалечно минало и главните действащи лица в него. Вниманието ни най-често привличат хората от висшия ешелон. Не трябва да забравяме обаче, че често пъти по-големи своеволия от тях са вършили верноподаниците от обкръжението им. Именно те са били главните инициатори на всевъзможни „аристократични“ прищевки, създавали са условия за изпълнението им и раболепно са ги поощрявали. Да се върнем няколко години назад.

ПЪРВИ СЛУЧАЙ

През 1979 г. в центъра на София предстои откриване на нова ритуална зала за бракосъчетания – на бул.“Витоша“ 15. Три двойки щастливци вече са записани, но довършителните работи не са приключили и тогавашната директорка на залата Надежда Спирова се принуждава да ги венчае в кабинета на шефа си. Точно по това време решават да свържат съдбите си и двама не съвсем обикновени млади хора – Владимир Живков и Маруся Мирчевска. Започва трескава подготовка в две посоки – оформяне на залата и усъвършенстване на ритуала. Всичко трябва да бъде „окей“ за една седмица. Откриването на новата зала се използва като повод за „обогатяване на ритуала“ с нови моменти и подчертаване тържествеността на събитието. Но едва ли само това е било причина за разиграването на сватба като представление

С УЧАСТИЕТО НА ИЗВЕСТНИ СТОЛИЧНИ АРТИСТИ

Досущ като в театър – репетиция по сценарий, с режисьор и музикален съпровод. Високата чест да „играят“ булката и младоженеца се пада на Гинка Станчева (тогава заслужила или може би вече народна артистка?) и на нейния съпруг Пейчо Пейчев. Другите роли (кумове, родители на булката, Той и Дъщеря му) се разпределят между артисти главно от театър „Сълза и смях“. Подробностите около „вълнуващия“ спектакъл би трябвало да си спомнят актьорите участници, като се има предвид тяхната тренирана памет.

Оказа се, че не е така. При споменаването на тази случка отпреди десет години Гинка Станчева изпадна в „пълна амнезия“. Според нея съпругът й също няма никакъв спомен от този епизод. Вероятната участничка в необичайното представление Тамара Карабойкова от „Сълза и смях“ на молбата да разкаже нещо повече отсече: „Без мен!“ Странно. Всъщност не – приемането или отказването на една роля също е позиция. А тази – да се движиш по команда из недовършената зала за сватби, без да произнесеш нито една реплика и без публика, не е от най-почетните…

По-паметлив и отзивчив излезе 80-годишният Любомир Калинов ( преди премахването на званията – заслужил артист), на когото като методист по театралната самодейност на бившия Благоевски район била възложена режисьорската работа.

„Моята задача беше театралната постановка – разказва Калинов. –Наех актьори: Гинка и Пейчо, Стефан Цонков (Тодор Живков), Ралица Димова, Бочо Василев и още две актриси. Викнаха ме, дадоха ми сценария. Щеше да кумува Георги Йорданов – тогава първи секретар на Градския комитет на БКП. „Щом е Калинов, аз съм спокоен“ – казал той. Нали е от Сливен, а аз преди години бях там директор на театъра. Един ден (преди тази сватба) ме срещна на улицата и призна, че благодарение на мен обикнал театъра, спомена ролите, в които ме е гледал. Започнахме репетициите. Въпросът беше да се намерят местата на хората в залата. Оттук ще мине този, оттам – онзи. Това като че ли го искаше най-много УБО-то. Имаше комисия и хора, които  през цялото време се въртяха там. Не одобриха длъжностното лице Спирова и искаха да я сменят.Пожелаха да вземат нейна колежка от Коларовски район. Аз не дадох. Рекох – обида за жената. Може ли такова нещо!“

„Семейство Живкови изобщо не се месеха, но другите покрай тях , не знам имената им, раздухваха нещата – с такова впечатление е останала Надежда Спирова. – Те искаха непременно да допринесат с нещо, та сватбата да се получи по-различна от останалите. Един мой колега например, директор, по-възрастен от мен, беше съгласен да лази, за да ми стане помощник. Пак повтарям, това предварително разиграване на ритуала не беше по идея на Живкови, а на антуража им. И може би за катастрофата ни сега носят основната отговорност именно такива хора“.

На самата сватба Любомир Калинов изпълнява ролята на церемониалмайстор. В паметта му между другото изплува следната живописна картина:

„В 11.00 ч. дойдоха Тодор Живков, хора от Плевен, гости, близки. Стоят отвън и чакат. Тодор Живков иска да влезе. Аз не го пускам. Младоженците закъсняха с 10 – 15 минути. Първо трябваше те да дойдат в една стаичка за окончателна проверка на документите. Той пак напира да влезе. Викам му: „Оттук ще влязат само кумовете и младоженците“. Отварят се вратите – той пак тръгва пръв да върви. Аз го дърпам:“Не. Тук.“ Ама той нали е научен навсякъде да бъде пръв… Започна церемонията. Тодор Живков иска да застане в центъра, а трябва да е отдясно. Когато мина всичко (получи се много добре), той пак тича в средата – вече за поздравленията. Хващам го и го завеждам до родителите на момичета. От УБО-то донесоха куфари с нещо за почерпка. А той: „А хаирлия да е! Сега тука вие от Плевен ли сте? Ние с вас ставаме роднини. Ха-ха-ха!“

Типично. Познатата ни „непосредственост“, кръшният смях. Колко ли зор са видели служителите на протокола, докато го научат как да се държи с чуждестранни гости, на конгреси и приеми. Колко ли бърза реакция е трябвало да имат личните му преводачи, за да редактират в момента бисерите…

И така бракът е сключен. Младата двойка, Кумът (инициатор на предварителната сватба-театър), Високият сват, другите близки и добре сложените мъже с костюми – сватбари по задължение – си тръгват. Надежда Спирова и Любомир Калинов облекчено въздъхват. Не след дълго артистите получават полагаемите им се хонорари, а ритуалът продължава да се изпълнява за простосмъртни.

ВТОРИ СЛУЧАЙ

Годината е 1983. В същата зала предстои сключването на друг, пак много важен брак – между Ивайло Костов и Росица Джагарова. Този път сюрпризът за служителите, които водят обреда, идва от Таткото на момичето.

Разказва Иван Митов, главен специалист по радостните обреди в община „Средец“ и председател на методическия съвет при Столичния обреден дом:

„Един ден нас – неколкото директори на обредни домове – ни извикаха в залата на бул.“Витоша“ 15. Оказа се, че трябва на бърза ръка да усвоим нов сценарий – дело на заместник-председателя на Държавния съвет и председател на Комисията по духовни ценности Георги Джагаров и композитора Красимир Кюркчийски. Те двамата сами си бяха възложили тази задача, през главата на тогавашната Национална комисия по социалистическите празници и обреди. Новият ритуал траеше 40 минути (предишният се изпълняваше за около четвърт час). Допуснати бяха груби грешки от рода на изместване на наздравицата преди младоженците да са се разписали. Длъжностното лице трябваше да казва: „Обявявам брака за действителен“ (а не сключен), но само съдът има право да се произнася в този смисъл. Вместо с „Добре дошли!“ трябваше да посрещаме хората с „Да се поздравим за мира на земята и възхода на родината“. Самото слово започваше с: „Когато великият наш поет и революционер Христо Ботев тръгва да умре за свободата, той казва на „другарката си“…И така нататък.

БЯХМЕ ШОКИРАНИ ОТ НЕЛЕПОСТИТЕ

в сценария, но никой не смееше да изкаже мнението си. А Джагаров очакваше хвалебствия – така беше свикнал. Кюркчийски го потупа по рамото и каза, че това е най-добрият сценарий, написан досега. На което Джагаров пък отвърна, че това е най-добрата музика, която може да се напише за подобна цел.

Бяхме изумени и от факта, че така грубо се намесват в работата ни. Разбрахме, че предстои сватбата на дъщерята на Джагаров и той иска с един куршум да удари два заека – да блесне с нещо необикновено на подписването и да се облагодетелства материално. Говори се, че авторите са получили солидни хонорари.“

Сватбата в навечерието на Коледа 1983 г. естествено била помпозна. Въпреки че вместо актьор, както била първоначалната идея (тук поне домакините успели да се наложат – не всеки има законно право да сключва брак), изпълнил ритуала Павел Николов, представителен мъж, специално повикан от друг район. След подписването в залата бил устроен коктейл (опитайте се да си издействате същата привилегия…). „За такива случаи се готвехме отдалече – обяснява И. Митов.-„Разпръсвахме“ всички останали заявки преди или след определената дата, пращали сме хора и в друг район. Излишно е да напомням, че улицата се измиваше до блясък, а автомобилите бяха държавни“.

Допреди няколко месеца, “обновеният“ ритуал е бил задължителен за цялата страна. Единствено смесените бракове са били пощадени от патриотичния сценарий.

Музикално-поетичната интервенция на тандема Кюркчийски – Джагаров в областта на радостните обреди има и продължение. Преди година – две те предявяват претенция да им се плаща процент авторско право върху всеки сключен брак.

„С очите си видях жалбата от двамата, която една другарка от института по патентоване донесе на тогавашния ръководител на Столичния обреден дом др. Водас. Ние докладвахме случая на др. Елен Петров от СНС. Той се усмихна и ни успокои: “Нека ни съдят! Ще видим дали ще го направят!“

***

Доста се колебах дали да разкажа първата история или да я запазя за себе си. Причината – това, че не съм запомнила с лошо Владимир Живков – свенливото тихо момче, с което случайността ме събра на два пъти в една класна стая – в кварталното училище „Априлов“ и руската гимназия. Но в един момент си казах, че всъщност и Маруся няма вина за „предпремиерното представление“ с участието на известни артисти. Идеята за него и за други подобни капризи е дошла от обкръжението на фамилията, което по обясними причини се е престаравало. А на втория случай се натъкнах мимоходом благодарение на репликата на Н. Спирова: „После вече Джагаров промени сценария за дъщеря си, та ни направи на луди“.

Стана ясно как го е постигнал. Но само тях ли се опитаха „да правят на луди“ до неотдавна?

в.“Поглед“ – 16.04.1990 г.