Бай Христо Йорданов от Карлуково си спомня как са го „агитирали“ да влезе в ТКЗлото

Ася Грънчарова

Изтормозени от комунистите, със съсипано от побои и мъчения здраве, вече се броят на пръсти във всяко село живите хора, които навремето са дръзнали да се противопоставят на насилственото коопериране. В Карлуково са оцелели само двама – Христо Йорданов Ангелови Александър Давидов Бенчев. Бай Христо е прекарал удар, инвалид е и само благодарение грижите на съпругата си Иванка все още се крепи. Но умът му е бистър и си спомня с подробности престъпленията на „другарите“ отпреди близо 50 години. „ТКЗлото“ нарича той кооперативното стопанство, в което са били принудени да влязат селяните.

Къщата на бай Христо е на най-лично място в селото – на площада. Преди комунистите да съсипят семейството, приземният етаж бил кръчма, известна като кръчмата на Йордановите. Христо Йорданов е получил добро образование за времето си: гимназия в Луковит и стопанско училище в Кнежа. Бил 28-годишен, когато през 1951 г. трима „пладнешки хайдуци“, по неговите думи, дошли да му приберат воловете и каруцата, понеже ТКЗС-то се уедрявало. И на сън да го бутнеш, бай Христо ще ги назове с трите им имена, защото много мъка е видял заради тях: Иван Йотов Симеонов (главатаря им), Атанас Дончев Йовков и Станчо Иванов Тотин. И тримата сега трябва да са някъде в ада, ако се съди по делата им.

В първите дни на април 1951 година тройката тръгва от къща на къща да прибира добитък и инвентар. Петко Лилов Петров не си дава животните и колата, наругава неканените гости и ги погва с брадвето си. Те обаче са по-силни – пребиват го до смърт, след което безцеремонно отмъкват воловете и каруцата, докато стопанинът лежи още топъл в локва кръв. Свидетел на убийството става Личо Данов, на когото скоро по същия начин ограбват добичетата и колата. А за това, че е напсувал овластените крадци, си плаща скъпо – избиват му зъбите в луковитския участък. Христо Тодоров Цанов умира след нашествието на „маскарите“ в доба си.

При Христо Йорданов активистите на „народната власт“ идват към 11 сутринта. Той е с майка си на двора, когато тройката връхлетява с въпроса: Къде са кравите? Старата се разплаква и почва да кълне. Гамените, по думите на Христо Йорданов, си тръгват с две крави и една юница. По-късно задигат ралото му и целия земеделски инвентар, събиран с труд и спестявания.

По-будните и непокорни карлуковци не се примиряват с насилието и решават на всяка цена да си върнат имуществото. Започват да се срещат на тайни сбирки и да обсъждат как ще влязат нощем в двора на ТКЗС-то и ще си приберат всеки своето. Намира се предател и арестите не закъсняват. Десетина души са задържани. Христо Йорданов си лекува очите в София, когато комунистите почват да тропат на тяхната врата. , нетърпеливи да го накажат за непокорството.  Щом се връща в селото на 17 май, агентът Георги Михов веднага го заключва в сградата на съвета. Вечерта с джип го откарват в Луковит. Оттам го прехвърлят в подземието на плевенската милиция и после в местния затвор.Що бой и ритници с ботуши е изял бай Христо, никога няма да забрави. През септември същата година него и още 9 души обвинени, че искат да разтурят ТКЗС-то, ги изправят на съд в Червен бряг. По това време в цялата страна се водят такива процеси за назидание и сплашване на селяните. Осъждат ги на различни срокове от 3 до 20 години. Христо Йорданов получава 6 години и глоба 100 хиляди лева. Излежава три години и четири месеца в плевенския зандан.“Точно 1200 денонощия, броил съм ги“, казва през сълзи бай Христо. Излязъл на свобода преди края на срока само благодарение на натиск от ООН към комунистическите държави.

На затворниците се полагат по 300 грама хляб, чорба с люспи от боб или ориз. Един единствен път, на 9 септември 1954 г., им дават месо – по едно кокалче шилешко. Христо е натоварен да пълни канчетата и понеже оставя себе си за накрая, зъл надзирател го обвинява в гладна стачка на „светлия празник“ и така жестоко го удря с черпака по гърба, че му счупва два прешлена.

Жена му има право на едно свиждане всеки три месеца, когато може да му донесе до 3 кг храна и 80 лева. Много често обаче връщат храната, защото съпругът й се е провинил. Уж разрешават да му донесе дюшек, за да не спи върху голия под, но вместо да го дадат на осъдения, го връщат на жената разпран – проверен да не е скрила нещо вътре…Докато мъжете лежат зад решетките, комунистите всякак унижават и малтретират семейството им на село. Бащата на Христо е пратен за 10 месеца на лагер в Ножарево и е интерниран в Силистра за неизпълнение на държавна поръчка. Искат от Йордан Ангелов Стоянов за 24 часа да преда 25 кг краве масло. Когато с голяма мъка успява да събере от цялото село нереалното количество, управниците отказват да го вземат, понеже не бил спазил срока.

Най-тъжното е, че изстрадалото семейство до ден-днешен не може да си вземе земите.Общо 40 декара ниви все на хубави места около Карлуково имат, но вместо да им ги върнат, ги раздали на чужди хора. В пущинак се е превърнал имотът им , даден на полк. Цветан Койчевски, който живеел в София. Други 4 декара не се обработват от никого, ама и там не пускат законните притежатели. На цялото село земята била така несправедливо разпределена – ва „техните си хора“ – хубавите места, на останалите – камънак и вкоравени, никога не орани парцели. Кметът е от БСП, някога процъфтяващото село сега е със затихващи функции заради пагубната стопанска и демографска политика, провеждана 45 години по съветски образец. „Тегло е било и пак ще го теглим“, въздиша г-жа Иванка. До кого не са писали жалби, чак на вицепрезидента Тодор Кавалджиев се оплакали, но резултат няма. Вместо бай Христо днес да се радва на почит и уважение, синовете и дъщерите на изедниците му продължават високомерно да командват Карлуково, а той преглъща сълзите си и чака справедливост.

Вестник „АНТИ“, 20 – 26 август 1999 г.