Половината от задържаните са починали от изтощение, болести и рани

През 1947 г. в Пазарджик е създаден лагер „контраразузнавателен пункт“ на подчинение на II отдел – ДС (контраразузнаване). В него е трябвало да бъдат изпращани всички заловени лица, прехвърлени с разузнавателна цел в България. Като се има предвид шпиономанията на комунистите, особено в първите години на „народната власт“, никак не е било трудно килиите да се напълнят с набедени за диверсанти нещастници. В един документ от 1951 г. началникът на II отдел – ДС, Димитър Мурджев признава, че лагерът попада под ръководството на Н.Задгорски, „…който от контраразузнавателен пункт го превръща в място, където се изпращат хора безразборно, в повечето случаи такива, за които няма никакви данни да са се занимавали с разузнаване…“

От справка за резултата от извършена инспекция през октомври 1950 г. става ясно, че в „пункта“ през 1948 г. са постъпили 130 души. От тях са починали 52. На следващата година са били прибрани петима, а с краката напред са изнесени 8 затворници. През 1950 г. статистиката сочи двама новоприети, четирима предали Богу дух. Или от общо 137 постъпили в лагера са загинали 64 души!

Обяснението за високата смъртност се съдържа в същата справка:„…Лицата, докарани тук, най-напред са били задържани в V милиционерски участък в София и държани при крайно лоши условия, вследствие на което са били толкова изтощени, че не са могли да се придвижват от килията до клозета“. И по-нататък: „…Тук бяха с рани по телата, туберкулозни с кръвохрачене и други заболявания. Почти всички приличаха на сенки, нямащи нищо освен кожа и кости“. Покрити с дрипи, без всякаква медицинска помощ и лекарства, лагеристите са мрели като мухи.

„Враговете“ на социалистическа България са били отчитани в регистрационната книга по етнически принцип. Постъпили 69 българи, починали 12. От 52 турци не са издържали 18. При македонците (членове на ВМРО) равносметката е 26 затворени, 10 починали. Следват арменци, немци. ..В документите не са открити данни за лица, изпратени като задгранични агенти. С други думи „заведението“ е било превърнато в най-обикновен, макар и строго законспириран лагер.

През 1950 г. в доклад до министъра на вътрешните работи началникът на II отдел – ДС, Димитър Мурджев предлага лагерът да престане на функционира. Съображенията му са, че той е безперспективен, а се намира в центъра на Пазарджик и много лесно може да бъде разкрит. Посочен е и начинът, по който оцелелите 52 лагеристи, свидетели на ужасите зад решетките, да бъдат обезвредени: един от тях да бъде изпратен в Пазарджишкия затвор, тъй като имал присъда. В същия затвор други 9 души да бъдат настанени временно, като се изготви предложение до министър-председателя „да бъдат оставени завинаги в Пазарджишкия затвор или другаде…поради това, че знаят всичко онова, което е ставало в лагера“. За ТВО – Белене, са предложени 36 души и 6 – за освобождаване, като „по местоживеене се обезпечи агентурното им наблюдение“.

Джелатинът Руси Христозов, по онова време министър на вътрешните работи, благославя с подписа си предложението за закриване на лагера през септември 1950 г. Истината за „контраразузнавателния пункт“ излиза наяве днес благодарение на факта, че от централния партиен архив на БСП деветте папки с документи преминаха в служба „Архив“ на МВР. Зловещият лагер в Пазарджик е просъществувал три от стоте години история на БКП-БСП, с която членовете на преименуваната партия не пропускат случай да се похвалят. История, написана с окървавени ръце.

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“ – 18.12.1992