Ася Грънчарова

 

Влюбих се в Украйна и украинците. Най-неочаквано за самата мен. Случи се в края на февруари 2022 година и по-точно след 24 февруари – черната дата в най-новата история на тази страна. След ужасяващата новина за руското нахлуване загубих съня си за няколко нощи. Като милиони други хора не излизах от новините и все повече се разстройвах. Така се случи, че заминах за Истанбул с роднини на другия ден, но пътуването и прекарването там беше помрачено от зловещите събития. Някои от познатите ми се уплашиха, че руснаците идват. Аз отначало не изпитах страх, той остана за по-късно, а много силна мъка за участта на този народ, който не заслужаваше това.

Кой народ всъщност заслужава подобно нещо? Да, никой, само че ако харесваш руския диктатор и порядките, които е установил в своята огромна неуправляема държава, посрещай „освободители“. У нас за съжаление е пълно с почитатели на политиката на Кремъл, които сигурно са си казали злорадо: „Почнахме ги! Нашите идват!“. Познавам поне 20 души с такова мислене. Обаче украинците, голямото мнозинство от тях, показаха, че не са съгласни, че не искат да бъдат „освобождавани“…И с това спечелиха сърцето ми.

Аз буквално се разболях от мъка. Лягам си угнетена, събуждам се потисната. И без да искам тъгувам заедно с близките на загиналите, чиито портрети публикуват във фейсбук всеки ден, заедно със семействата на убитите дечица, насилените момичета, с изстрадалото население в Буча, Мариупол, Ирпин… От 24 февруари до днес нито веднъж не съм се зарадвала истински на нещо хубаво, което ми се е случило. Чувствам се ужасно от репортажите, изпълнени с взривове и разрушени градове, разплаканите майки, милионите бежанци, статистики за избити и осакатени хора. Съзнавам, че това е прекалено, казвам си, че животът въпреки всичко продължава, но усещането за нещо много, много страшно, което ни сполетя, е по-силно от мен.

Още не мога да повярвам, че доживяхме този кошмар. В нашето детство и младост комунистите ни надуваха главите с борбата за мир, която била наша първа грижа, демагогски ни беше втълпявано в училището, университета, на работното място, в града и селото, повсеместно, че ние сме за мир и спасяваме света от войната. Всички се борехме за мир от сутрин до вечер, макар аз никога да не разбрах как точно го правим. И сега изведнъж – освободителите на света от хитлеро-фашизма (руснаците използват това неточно определение), същите тези борци за мир нападат суверенна държава вероломно, както обичаха да казват, че са постъпили германците към тях на 22 юни 1941 година, и бомбардират безмилостно градовете и мирното население на Украйна. Чудовищно!

От началото на войната, подло наричана от руската цензура военна операция, познанията ми за Украйна много се обогатиха. Вече знам не само, че е с пет пъти по-голяма площ и шест пъти повече население от България, житницата на Европа и света, но още много за тази страна. И мнението ми за нея е все по-високо. Достойни, горди и смели хора, които бранят самоотвержено родината си от руската напаст. Красиви, талантливи, находчиви в тези извънредно трудни дни, които преживяват. Свирят, пеят и танцуват сред развалините, с камуфлажните униформи, в бомбоубежищата. Млади и стари, деца. Какъв висок дух!

Невръстно момиченце с бяла кенарена рокличка изпя пред многохилядна публика украинския химн и просълзи всички. Това, естествено, стана в Полша, която посрещна като братя милиони украинци! Къде сме ние? Ами, няма ни. Близо 100 хиляди бежанци са намерили подслон у нас, хвала на доброволците и сърцатите българи, които им дадоха утеха, покрив и им оказаха помощ. Но като държава, за жалост, както винаги се изложихме, снишихме се. Отворихме за украинците нашите сърца и домове, каза избраният повторно за президент (не и от мен) Румен Радев на украинския министър на външните работи Дмитро Кулеба при посещението му в София. С други думи, дадохме ви нищо, но от сърце. А човекът беше дошъл да поиска военна помощ, не сиропирани приказки…

Колкото повече се възхищавам на украинците, толкова повече, уви, се разочаровам и възмущавам от сънародниците си. То не бяха увъртания, усукани и пресукани изказвания на политици, само и само да не изпратим на украинците това, от което най-много се нуждаят в момента. В НАТО сме, ама не чак толкова. В Европейския съюз сме, ама почти. Дали го искаме това членство изобщо? Май нито едното, нито другото. Ние сме с братушките. Отвратително. С агресора, с убийците, крадците и изнасилвачите. Не само управляващите и опозицията, обикновени хора, много от познатите ми обвиняват НАТО и САЩ за войната! Нямам думи. Срам ме е, че съм българка. Е, на този фон, как да не обикнеш украинците?

Гледах репортаж от Върховната рада на Украйна, когато на посещение в страната беше президентът на Полша Анджей Дуда. Речта на домакина Володимир Зеленски беше изключителна – силна, емоционална, искрена. И нито ред написан на хартия. Беше на украински, който не напълно разбирам, но общо взето, с моя добър руски и оскъдни познания по полски, схванах основните послания. За пореден път се възхитих от този смел мъж и завидях на украинците, че имат такъв лидер. А нашият? Трагедия.

Върху стъклената врата а балкона ми е залепено украинското знаме. Аз си го направих сама от гланцова хартия. Мерих, рязах, лепих и се получи. Българското, както обикновено,  изваждам само на празници, а от двете му страни провесвам (да го пазят) сините – на ЕС и НАТО. Купих си и украинско флагче с дръжка, както и лента с надпис „Слава Украiнi“ за шествията, на които присъствам всеки път. Синьо-жълтата значка е забодена на блузата ми. Нареждам се зад хубавите украински момичета, които носят дългия си национален флаг и скандират (и аз с тях): Слава Украине! Героям слава! Слава нации! Смерть ворогам! Украина! Понад усе! Това, последното, трябваше да го намеря в речника, за да викам правилно. Вече знам, че означава „над всичко“. Има и едни нецензурни възгласи по адрес на Путин и руския военен кораб, ама са си съвсем на място. Малко им е на злодеите в Кремъл.

Във фейсбук получих стотици покани за приятелство от Украйна. Преглеждам ги една по една и приемам, когато ми хареса това, което споделят хората. И не спирам да се радвам на високия дух и находчивостта им, въпреки ужасите на войната. Гледам клиповете, заснети с телефони и чрез тях получавам информация за събитията от първа ръка. И така ден след ден. Докато какво? Тази мисъл ме ужасява. Иска ми се да вярвам, че „Украина переможе“ (ще спечели), ама как ще стане, когато агресивната Русия е въоръжена до зъби и решена да смаже бившата съветска република, днес независима държава, дръзнала да заяви, че избира европейски път на развитие и се ориентира към НАТО.

А най-много ме ужасява огромната подкрепа, на която се радват Путин и неговата клика. Значи руснаците тотално са деградирали морално и вече не могат да различат доброто от злото. Всъщност след повече от сто години комунизъм и уродливите му съвременни форми, какво друго може да се очаква?! Най-печалното е, че и у нас настроенията са подобни, което много ме наранява и плаши. Комунизмът явно е като отрова, като проказа, той поразява масово и трайно. Скъсах с познати и дори с приятели заради техните реакции на войната. Не стана от гняв, не че не го изпитвам, а си казах, че е време разделно и повече нищо не ме свързва с хора, които оправдават Империята на злото и руската жестокост, които не изпитват съчувствие и съпричастност към защитаващия страната си многострадален украински народ. Няма какво да си говоря с тези хора, ако спорим, само ще се ядосам, защото съм забелязала, че комунистите са непробиваеми. Никакви аргументи и доказателства не ги убеждават, че грешат. Напразно си хабиш думите и си късаш нервите.

За жалост, в България са много и митът, че като си отиде от този свят поколението, живяло при социализма, ще се отърсим от носталгията по онзи период, не се потвърди. Младите хора масово левеят и вероятно това се корени в семействата, в които са възпитавани, във всеки случай са по-скоро симпатизанти, отколкото отрицатели на Русия. И съответно – безразлични и дори враждебни към Украйна. Нищо че много от тях учат и живеят на Запад.

Неведнъж на улицата тийнейджъри ми подмятат „Само Русия!“, като видят синьо-жълтата ми значка. А пък един младеж в супермаркета не можа да сдържи изумлението си и възкликна на висок глас: „Кажи (ударението върху „а“) честно: с маска и значка на Украйна?!“ На въпроса ми дали иска да ми каже нещо, отвърна иронично: „Впечатлен съм от визията ви“. Не ми се разправяше с този заблуден подрастващ. Иначе щях да го попитам 40 хиляди души, умрели от Ковид-19 в нашата страна, не го ли „впечатляват“ и ако бях с руска значка дали щеше да реагира толкова спонтанно…Представих си какво се говори в къщата на това пораснало момче. Горкото.

Не ме интересува какво мислят подобни българи, българки и българчета. Знамето на Украйна ще стои на балкона ми докато тази мръсна война свърши, дай Боже да е по-скоро, значката ще бъде на блузата ми и присъствието ми на всички митинги, концерти, шествия и протести в подкрепа на  храбрите украинци и срещу злите сили в Русия – задължително. Който ще да ги организира, там съм! В едната ръка с украинското, в другата – с българското знаменце. Ще си купя и синьото на Европейския съюз, че много искам да видя Зеленски в Брюксел, ама не на гости.

И ще викам до прегракване: Слава на Украйна!