Една столичанка разказва за квартирантите натрапници в първите години на „народната власт“

Хора от кол и въже, но със заслуги към комунистите, прииждат на талази в София след 9.IX.1044 г. На тяхно разположение са къщите на „враговете на народа“. Жителите на града се умножават. Смразени от страх, столичани търпят унижения и стават свидетели на примитивен бит и безочие. За принудително настанените в дома й „другари“ разказва Л.К.

Изпратиха ни квартиранти в къщи през 1953 г., когато арестуваха брат ми и го осъдиха в инсцениран процес „за шпионаж“. Тогава държавна сигурност изготвяше списъци на прибраните в затвора и в домовете им настаняваше хора на новата власт от провинцията. Живяха у нас 8 години. Ние, семейство с три деца, се прескачахме в една тясна стая. Майка ми и баща ми – в друга, още по-малка.

Веднъж мама покани на гости на чай възрастни дами, издокарани с шапки, и изведнъж нашият квартирант Райко влезе при тях

ПО ЧЕРНИ ГАЩИ, ГОЛ ДО КРЪСТА И БОС

Мина край гостенките, грабна телефона и води „светкавичен“ разговор с Мелник.Естествено за наша сметка. Той поначало така си говореше. Плащахме огромни суми за телефон. Дамите останаха втрещени, да не говорим как се смути майка ми.

Съпругата на Райко – Таня, Стоянка от граовските села, дойде цялата пъпчива, с плитка, но после се подстрига като гражданка. Веднъж ми каза „Блазе ти, како, че знаеш да говориш по телефон!“ Майка ми метеше двора всяка сутрин и един път й каза: „Таня, помогни някой път и ти“. А тя отговори: „Аз имам само права, нямам задължения“.

Имах немско бельо на цветчета. Таня го видяла на въжето , явно пожелала да притежава същото и по едни свои бели гащи беше нашила цветни парцалчета, също като платнени копчета на дюшек.

При нея взеха да идват разни момчета с коли – млади, нахални „куки“. Свирнат с клаксона, тя излиза и изчезва за ден-два, понякога за три. Като се върне, следва бой. Един път Райко я пое от входа и я шибаше с колана си през целия коридор, докато я вкара вътре, но и това не помогна. Така беше развяла байрака, че не се стресна – продължи да хойка. Похвали ми се, че отива на имен ден на някой си и по този случай си е ушила много хубав бархетен пеньоар.

РАЙКО БЕШЕ ПИЯН НЕПРЕКЪСНАТО

Вечер, когато излизахме с мъжа ми, мама заключваше трите ни деца в спалнята, да не би да нахлуе при тях. Всичко можеше да се очаква от такъв.

Бях направила голяма чиния със сладки, като се има предвид, че по онова време трудно се намираха продукти, и съм я сложила на бюфета. Отварям на другия ден – няма ни чиния, ни десерт. Бях изумена. Райко влязъл, взел ги и си почерпил гости.

Роди им се момиченце. Кръстиха го Галя. Таня един път не изпра дрешките на това дете.

ПРОСТИРАШЕ ГАЩИЧКИТЕ НАПИКАНИ

И то вътре в стаята. Даже не ги изнасяше навън да се проветрят. Беше страшна воня. Всеки ден миехме вътрешния хол и въпреки това не можеше да се диша. Къпане в това семейство нямаше изобщо. Хранеше детето със солена риба цаца. То не е видяло мляко, кашички, въобще не му сготви нищо.

Отваряше долапа в нашата кухня и каквото й потрябваше, си взимаше. Без да я интересува дали сме сами, дали имаме гости. Като седнем да вечеряме, редовно влизаше с една кана, наливаше си вода, пиеше от нея, доливаше и излизаше. Всяка вечер се повтаряше този ритуал. Понякога, когато имахме гости, Райко се настаняваше между тях, без да е канен.

Той не работеше нищо. Непрекъснато го търсеха да плаща някакви знамена, такси, дългове. Живееше си царски у нас – не даваше нито лев за нищо. Единствената му дейност беше да човърка един радиоапарат.

ПРЕДИ ДА ДОЙДЕ В СОФИЯ БИЛ МИЛИЦИОНЕР

В Кърджали или някой друг град в Южна България, не помня вече кой. Веднъж вкарал някакъв човек в килията и, както си беше вечно пиян, го пребил до смърт. Впоследствие се оказало обаче, че убитият бил техен другар. И за наказание го изпратили в Белене като инспектор за известно време. Самият той ми разказа как убил един рибар край някаква пещера до гара Роман. Но се оказало, че има само 20 лева и не си струвало да го претрепва.

Таня по едно време отиде да работи в павилиона на някакъв завод. Носеше шоколади и понякога ми предлагаше с думите: „Купуват ми ги работниците“. Аз й благодарях и отказвах, никога не взех. Дойдоха двама цивилни агенти и разпитваха за нея, за мъжа й. Ревизори бяха установили липса на голяма сума – някъде към 2 хиляди лева. Това бяха много пари по онова време. Уволниха я и с това се свърши.

Когато през 1960 г. получихме разрешение да надстроим къщата, трябваше да посочим на Райко квартира, за да се изнесе. Една от бъдещите собственички на апартамент в кооперацията, която искахме да вдигнем, му намери жилище. Когато разбрахме, че всичко е уредено, се събрахме голяма компания, бързо натоварихме оскъдния му багаж, аз дори му дадох рафтове, платихме му и камиона. Мъжете веднага

ИЗВАДИХА ПРОЗОРЕЦА ЗАЕДНО С ЧЕРЧЕВЕТО

За да сме сигурни, че стаята е необитаема и няма да се върне. Започна гуляй на радостта от избавлението, който продължи чак до другия ден.

Научихме впоследствие, че новата му хазайка била възрастна госпожа, която живее с дъщеря си. Той ги набил много скоро и двете. За да се отърват от негодника, горките жени му намерили друга квартира.

След време с мъжа ми го срещнахме случайно на Пловдивския панаир и изтръпнахме. А той се хвърли да ни прегръща: При вас, казва, съм бил като при майка си и баща си, бе! Как да не е бил, като го търпяхме толкова години и като не плащаше стотинка.

Записа Ася Грънчарова

в. „АНТИ“- 26.11 – 2.12.1999