By Outsource Grid
С кръв взеха земята, от злоба не я връщат
Бай Христо Йорданов от Карлуково си спомня как са го „агитирали“ да влезе в ТКЗлото
Ася Грънчарова
Изтормозени от комунистите, със съсипано от побои и мъчения здраве, вече се броят на пръсти във всяко село живите хора, които навремето са дръзнали да се противопоставят на насилственото коопериране. В Карлуково са оцелели само двама – Христо Йорданов Ангелови Александър Давидов Бенчев. Бай Христо е прекарал удар, инвалид е и само благодарение грижите на съпругата си Иванка все още се крепи. Но умът му е бистър и си спомня с подробности престъпленията на „другарите“ отпреди близо 50 години. „ТКЗлото“ нарича той кооперативното стопанство, в което са били принудени да влязат селяните.
Къщата на бай Христо е на най-лично място в селото – на площада. Преди комунистите да съсипят семейството, приземният етаж бил кръчма, известна като кръчмата на Йордановите. Христо Йорданов е получил добро образование за времето си: гимназия в Луковит и стопанско училище в Кнежа. Бил 28-годишен, когато през 1951 г. трима „пладнешки хайдуци“, по неговите думи, дошли да му приберат воловете и каруцата, понеже ТКЗС-то се уедрявало. И на сън да го бутнеш, бай Христо ще ги назове с трите им имена, защото много мъка е видял заради тях: Иван Йотов Симеонов (главатаря им), Атанас Дончев Йовков и Станчо Иванов Тотин. И тримата сега трябва да са някъде в ада, ако се съди по делата им.
В първите дни на април 1951 година тройката тръгва от къща на къща да прибира добитък и инвентар. Петко Лилов Петров не си дава животните и колата, наругава неканените гости и ги погва с брадвето си. Те обаче са по-силни – пребиват го до смърт, след което безцеремонно отмъкват воловете и каруцата, докато стопанинът лежи още топъл в локва кръв. Свидетел на убийството става Личо Данов, на когото скоро по същия начин ограбват добичетата и колата. А за това, че е напсувал овластените крадци, си плаща скъпо – избиват му зъбите в луковитския участък. Христо Тодоров Цанов умира след нашествието на „маскарите“ в доба си.
При Христо Йорданов активистите на „народната власт“ идват към 11 сутринта. Той е с майка си на двора, когато тройката връхлетява с въпроса: Къде са кравите? Старата се разплаква и почва да кълне. Гамените, по думите на Христо Йорданов, си тръгват с две крави и една юница. По-късно задигат ралото му и целия земеделски инвентар, събиран с труд и спестявания.
По-будните и непокорни карлуковци не се примиряват с насилието и решават на всяка цена да си върнат имуществото. Започват да се срещат на тайни сбирки и да обсъждат как ще влязат нощем в двора на ТКЗС-то и ще си приберат всеки своето. Намира се предател и арестите не закъсняват. Десетина души са задържани. Христо Йорданов си лекува очите в София, когато комунистите почват да тропат на тяхната врата. , нетърпеливи да го накажат за непокорството. Щом се връща в селото на 17 май, агентът Георги Михов веднага го заключва в сградата на съвета. Вечерта с джип го откарват в Луковит. Оттам го прехвърлят в подземието на плевенската милиция и после в местния затвор.Що бой и ритници с ботуши е изял бай Христо, никога няма да забрави. През септември същата година него и още 9 души обвинени, че искат да разтурят ТКЗС-то, ги изправят на съд в Червен бряг. По това време в цялата страна се водят такива процеси за назидание и сплашване на селяните. Осъждат ги на различни срокове от 3 до 20 години. Христо Йорданов получава 6 години и глоба 100 хиляди лева. Излежава три години и четири месеца в плевенския зандан.“Точно 1200 денонощия, броил съм ги“, казва през сълзи бай Христо. Излязъл на свобода преди края на срока само благодарение на натиск от ООН към комунистическите държави.
На затворниците се полагат по 300 грама хляб, чорба с люспи от боб или ориз. Един единствен път, на 9 септември 1954 г., им дават месо – по едно кокалче шилешко. Христо е натоварен да пълни канчетата и понеже оставя себе си за накрая, зъл надзирател го обвинява в гладна стачка на „светлия празник“ и така жестоко го удря с черпака по гърба, че му счупва два прешлена.
Жена му има право на едно свиждане всеки три месеца, когато може да му донесе до 3 кг храна и 80 лева. Много често обаче връщат храната, защото съпругът й се е провинил. Уж разрешават да му донесе дюшек, за да не спи върху голия под, но вместо да го дадат на осъдения, го връщат на жената разпран – проверен да не е скрила нещо вътре…Докато мъжете лежат зад решетките, комунистите всякак унижават и малтретират семейството им на село. Бащата на Христо е пратен за 10 месеца на лагер в Ножарево и е интерниран в Силистра за неизпълнение на държавна поръчка. Искат от Йордан Ангелов Стоянов за 24 часа да преда 25 кг краве масло. Когато с голяма мъка успява да събере от цялото село нереалното количество, управниците отказват да го вземат, понеже не бил спазил срока.
Най-тъжното е, че изстрадалото семейство до ден-днешен не може да си вземе земите.Общо 40 декара ниви все на хубави места около Карлуково имат, но вместо да им ги върнат, ги раздали на чужди хора. В пущинак се е превърнал имотът им , даден на полк. Цветан Койчевски, който живеел в София. Други 4 декара не се обработват от никого, ама и там не пускат законните притежатели. На цялото село земята била така несправедливо разпределена – ва „техните си хора“ – хубавите места, на останалите – камънак и вкоравени, никога не орани парцели. Кметът е от БСП, някога процъфтяващото село сега е със затихващи функции заради пагубната стопанска и демографска политика, провеждана 45 години по съветски образец. „Тегло е било и пак ще го теглим“, въздиша г-жа Иванка. До кого не са писали жалби, чак на вицепрезидента Тодор Кавалджиев се оплакали, но резултат няма. Вместо бай Христо днес да се радва на почит и уважение, синовете и дъщерите на изедниците му продължават високомерно да командват Карлуково, а той преглъща сълзите си и чака справедливост.
Вестник „АНТИ“, 20 - 26 август 1999 г.
Станахме свидетели на трупана 50 години наглост
Ася Грънчарова
Правешкият сатрап, който ни управлява близо 35 години, отново напомни за себе си тия дни. Тодор Живков използва решението на прокуратурата да напусне домашния арест и да посети внука си в Софийския затвор, за да устрои поредното шоу пред журналисти. Вместо да си потъне в земята от срам, че Тошко е участвал в гнусно групово изнасилване, бившият първи партиен и държавен ръководител се държа като жертва на политически произвол. Той и семейството му били репресирани, за кой ли път се оплака нахалният 84-годишен комунист. Не стига, че правосъдието погали с перце патологичната им фамилия, ами са и недоволни. В писмо до главния прокурор удариха на молба да се върне телевизорът на горкия старец, да има с какво да се разтушава на ул. „Секвоя“. Разрешиха му.
Внучката му Евгения отваря бутик след бутик. Само в стария софийски квартал „Докторски паметник“, в който навремето родителите й се нанесоха направо с калните си селски галоши, луксозните магазини за дрехи „Жени стил“ са два. С какви пари плаща наемите, обзавеждането им, на продавачки, за стоката? Никой не пита. Във всички страни семействата на държавниците били заможни. Сигурно, само че не и наследниците на хора, съсипали икономиката и оставили след себе си милиардни дългове. Зетят на генералния секретар на ЦК на БКП – Иван Славков, се държи надменно, като че ли е строител на съвременна България, а не клиент на прокуратурата и баща на изнасилвач. И той се има за преследван. Пак ще напълнят пощенската ни кутия писма на читатели, омерзени от комунистическото безочие.Наесен със сигурност ще видим поне Тодор Славков на подсъдимата скамейка.
Текст под снимката: 84-годишният Тодор Живков изглежда добре за възрастта си, но вече дава признаци на изкукуригване – забравя, повтаря казани преди малко неща. Пред Софийския затвор той похвали внука си, който е задържан по дело за групово изнасилване.
Снимка Светлана Бахчеванова
В.“Демокрация“, 14.08.1995 г.
При първа възможност биха грабнали "лизгара" и биха трепали наред
Теодор Ушев
Чували ли сте за местността "Черна нива"? Намира се между Дупница и Кюстендил.
Когато бях малък, дядо ми и баща ми често ме превозваха с кола оттам - прекарвах детството си в Дупница, и често ме транспортираха между двата града. Много пъти съм ги питал - а защо се казва Черна нива?
Мълчаха...
Един ден баба ми, тя беше устата, и не й пукаше много, ми каза : много добри и трудолюбиви хора избиха комунистите там...
След 10и ноември, другата ми баба ми разказва следната история:
- След 9и започнаха да прибират учители, адвокати, търговци, всеки, който е имал някакъв бизнес и е бил що-годе заможен. Рано сутрин, натоварят ги на камиони, каруци, без съд, без обяснение - за разпит ги караме, казват. На нашата улица всички спяха с бохча до главата. И изчезват...
Една сутрин виждам по площада в Кюстендил един съученик, Я.К., криеше се по горите последните месеци преди 9и, защото го търсеха да го арестуват полицията, заради кражби. И той се писа партизанин. Очите кръвясали, пиян, фъфли, превъзбуден. Ръцете му треперят... С един елек от нещавена кожа, целият подгизнал в кръв... "Здравче, вика - тепАхме ги цела нощ на Черна Нива, с лизгаро (права лопата) у главата и айде, у дерето.
Стотици хора от Дупница, Кюстендил и околните села са избити така през февруари 1945а година. Не са ги заравяли дори, почвата била замръзнала...
Народният съд в София е бил само сигнал, за избиване и поголовна сеч, в цялата страна. Стотици са "безследно изчезналите" в онези зловещи години.
Много години след това, започнах да търся информация за случилото се. Исках да направя филм за "Черна нива". Дадох "задача" и на майка ми - тя познаваше някои хора, които знаеха историята.
Оцелели няма. Информация в архивите - няма! Потърсете в интернет - нищо! Бяха останали само свидетелствата (които тя записа) на няколко човека. Един поп, който пътувал често в района за сватби и кръщенета, разказваше как месеци след това, диви псета са разнасяли отломки от човешки останки в района. Друг човек разказваше как отвели баща му, кръчмар...
Не давал на един съселянин да пие на вересия и го гонел от кръчмата. И той си отмъстил...
Кръчмари, магазинери, които не давали на "комунистите" безплатна храна, съдии, адвокати, които са ги съдили за безчинствата им, полицаи, даскали, които са им пишели двойки и ги карали да учат, собственици на фабрики, магазинчета, сладкарници.
Кметът на Дупница, Давидко Дробачки е убит там, октомври 44а. Д-р Георгиев, който отказал да направи аборт на партизанка в напреднала бременност.
Всички са намерили края си в "Черна нива".
Всеки опит да намеря информация, удряше на камък. Някой в първите години след 10и ноември, предложил в съвета в Кюстендил да направят ексхумация, да направят експертиза на останките там, защото сигурен съм, такива още има.
Казали не - защо да се ровим в историята.
"Защо да ровим в историята?" Защото народ, който не я познава, е обречен да повтаря грешките си.
По-тежко, още по-трагично...
Тези дни чета, че превъзбудени наследници на убийците от 1945а, призовавали отново за "народен съд";
че определени "политици" отказвали да отдадат почит на убитите тогава невинни жертви, че поставяли под съмнение дори "Голодомор", че оправдавали зверствата на руснаците днес, има хора, които твърдят, че Холокост било измама.
Лъжи, пропаганда, опорки, това била историята...
Не се и съмнявам, че при първа възможност, биха грабнали "лизгара" и биха трепали наред. Ако са толкова нагли и безскрупулни, за да го казват в ефир, да го заявяват в пленарна зала, или да го пишат тук - то много малко им е нужно, за да кръвясат очите им...
p.s. Не съм се отказал от филма - ще го направя. Моля, ако познавате човек, който е чувал истории от това клане, който има роднини, убити там, пишете ми.
Фейсбук
Щом Русия е свободна, а България не е "истинска демокрация", защо сте опънали сергията тук?
25 януари 2023 13:45
Захари Карабашлиев
*Mediapool препечатва коментар от фейсбук профила на писателя по повод няколкото инициативи за събиране на подписки за провеждане на референдум срещу влизането на България в еврозоната. Заглавието е на редакцията.
Вчера на бул. "Витоша", точно срещу статуята на Алеко, двама възрастни и едно момче (което попитах кога е родено и разбрах - 2005 г.) събираха подписи за "Референдум за запазване на българския лев", което значи подписи против Еврото. Което значи против ЕС. И което всъщност значи против... България. Но да не избързвам.
Спряхме с жена ми и децата и ги заговорихме. Искахме да разберем защо нашият "национален суверенитет" е толкова застрашен от Еврото. Отговорите бяха - нека го кажа меко - хаотични и се въртяха около това "не искаме някой да ни се бърка, да ни диктува какво да правим..." и т.н...
Уважително попитах момчето дали знае колко е струвал българският лев през Виденовата зима на 1997 (тогава и ми каза кога е роден), а по-възрастният господин кой знае защо ми съобщи между другото, че, да, неговите спестявания били в Евро и в долари, защото бизнесът му бил "навън", но пък е твърдо против някой да му казвал в каква валута да са и т.н...
Говорихме поне 6-7 минути. Опитах да кажа, че е далеч по-важно да запазим здравето на хората, техния живот, тяхното имущество, да имаме нормални тротоари, да имаме детски площадки и детски градини, да имаме нормални пътища като в цивилизования свят, а не магистрали-убийци, да имаме действаща полиция и прокуратура, които да запазят честните хора от престъпници, да имаме качествено образование... Но не, най-важното било сега да запазим българския лев?!
Опитах да попитам като как Еврото е отнело националното достойнство на холандци, германци, французи, испанци, гърци... и получих всички опорки. Разбира се, стигнахме и до Русия, която, според момчето била свободна. А Европейският съюз не е "истинска демокрация". Е, казвам, как така ЕС не е "истинска демокрация", ама сте разпънали сергията тук? В Русия можеш ли да тръгнеш да събираш подписка за, да речем, "запазване на границите с Украйна", както тук сте тръгнали за "запазване на българския лев"? Разбира се, отговор не получих.
Та, думата ми е, че тези хора бяха на булеварда, след като бяха очевидно минали някакъв тренинг, след като им бяха дадени опорни точки и контра-въпроси с които да парират такива като нас. Думи като "истинска демокрация", свобода, ценности, диктатура свободно се използваха от тях, само че с подменени съдържания.
Тръгнахме си. Докато бяхме там, около 4-5 души подписаха, имаше някакви подписи събрани до момента.
Този пост тук не е да алармирам колко опасно е това, което се случва. То може да е, а може и никак да не е. Но то е нагледна демонстрация как абсолютно всяка реалия може да бъде фалшиво представена като застрашена и да се възбудят страхове и агресии. И именно по тази причина казвам, че мероприятието е уж против Евопейския съюз, но е всъщност срещу България.
Днес ще върви кампания за опазване на "българския лев" (без да има каквато и да е икономическа обосновка), утре може да бъде кампания за опазване на "българската азбука", вдругиден ще е да съхраним "българската идентичност", докато накрая се стигне и до "българската териториална цялост". И всичко това има как да бъде рамкирано като реална заплаха, има как да бъде "опаковано" и "продадено" на един определен вид гласоподаватели.
Буквално всяка глупост може да бъде превърната в оръжие.
В момента върви тотална фрагментаризация на обществото, разделяне на групи, които да бъдат противпоставяни едни срещу други, общности, които да се ненавиждат по най-различни поводи, въобще мероприятие "по учебник". За щастие, този учебник е от времето на СССР и ако съществуват умни и патриотични хора в ръководствата на не-проруските партии, те трябва да могат да предложат контра-стратегия на таZи напаст.
Патриотизмът като тема и самоидентификация дори не е бил отвличан от никого. Патриотизмът просто бе изоставен от всички останали партии като ненужна копейка, но политиката не търпи вакуум и разбира се, намери се кой да се наведе. И да го превърне в патрЕотизъм.
И пак се връщам към сергийката пред паметника на Алеко Константинов. Хората, които събираха подписи за "спасяване на българския лев", не бяха нито по-лоши, нито по-заблудени, нито по-просветени от повечето минувачи, които се движеха нагоре-надолу по улицата. Те бяха, предполагам, по своему патриоти. Но техният нормален, човешки патриотизъм е използван за непатриотични цели и може да бъде насочен към всеки наистина свободомислещ човек, па бил той и Щастливеца.
Трябва да има начин патриотизмът на нормалните хора да бъде разпознат като легитимен и важен за тях, а "евроатлантическите" политици да намерят в него доброто и градивното (то е повече от другото). За да не продължава да служи за неясни евразийски цели.
Медиапул
Извън Шенген - обидно, да, но се знаем
Холандското правителство нямало да подкрепи приемането на България в Шенгенското свободно от граничен контрол пространство, но ще гласува за Румъния и Хърватия, което значи, че страната ни ще бъде отделена от северната съседка. До решението или яснотата ще има ли компромис остават часове. На 8 декември е срещата на Съвета министрите на вътрешните работи и правосъдието на ЕС и точката беше потвърдена в дневния ред. Засега няма знаци да е възможен пробив, обратното - и Австрия все още не ни подкрепи заедно с Румъния.
"Вместо европейска солидарност България получава цинизъм!" написа държавният глава Румен Радев в профила си във "Фейсбук", придружено с превод на английски преди дни веднага след позицията на Нидерландия. "Усилията ни не заслужават пренебрежение и обиди, през последните месеци страната ни положи изключителни усилия, за да отговори на всички изисквания", заяви и вътрешният министър Иван Демерджиев, като се позова на докладите от проверките на ЕК, според които сме изпълнили техническите критерии.
Новината без съмнение е обидна - докога все така...
Особено след призива на премиера Марк Рюте за върховенство на закона, за разследване на корупцията и организираната престъпност в България. И след настояването му да се провери дали мигранти не могат срещу 50 евро да пресекат нашата граница.Думите на Марк Рюте и тълкуването им, независимо дали наистина са продиктувани от състоянието на борбата с корупцията у нас, или решават вътрешни проблеми на неговото правителство пред растящото обществено недоволство от мигрантския натиск, паснаха перфектно на българския главен прокурор. Гешев тутакси поиска, и той с превод на английски, нидерландският премиер да представи доказателства за "50-те евро", и то със средствата на международната правна помощ, което би трябвало да означава, че смята да бъде разпитан Рюте. Нищо, че Рюте изрично не казва, че твърди, че това се е случвало, а че иска проверка дали не е.
Техническите критерии за Шенген не са формално свързани с мониторинга върху правораздаването и борбата с корупцията и организираната престъпност в България. Но нидерландският външен министър Вопке Хьокстра обяснява пред медиите, че "все още е твърде рано" да се приеме присъединяването на България към Шенген. И че Холандия ще направи нова оценка, за да се опита да ни подкрепи едва когато се докаже, че София е (забележете) конституционна държава и в състояние да се бори с корупцията и организираната престъпност.Техническите критерии включват - най-общо - стриктен контрол на външните граници (сухопътни, въздушни и морски), за които са необходими опитни и непробиваеми за корупция служители и добра техническа база, включително информационна система и мрежа за видеонаблюдение.
Изпълнили сме ги, а ни отхвърлят? От 2010 година...
Подобен въпрос е обсъждан от страните членки на ЕС още през 2010 г.. Удивително е, че тогава се е допускало, че България може да се присъедини към Шенген през... 2011 г. А държави членки, и то не една, и тогава са се питали: какъв е смисълът от по-добрият контрол и инсталираната модерна техника по българските външни за ЕС граници, ако не се противодейства адекватно на корупцията, а вината на извършилите престъпления - включително служители, трафиканти и контрабандисти - не може да се докаже в съда. Този мотив е стоял тогава зад настояването на държави като Франция да не се бърза с одобряването на България.
Днес, 12 години по-късно, имаме пълен блокаж на борбата с властовата корупция и можеше да се очаква (включително и от българските власти), че все някоя държава и някой премиер ще наруши добрия мотивиран от висши интереси брюкселски тон и ще ни зашлеви шамара, прибавяйки към техническите стандарти за приемане в Шенген неосъществената битка с корупцията и организираната престъпност в България.
За българските власти, а и за всички нас, решението на нидерландското правителство е обидно и недопустимо.
Обидно и недопустимо е обаче и да имаме подслушван президент и да няма институция, която да потърси отговорност, нито друга, която да я понесе. А обратното - да имаме главен прокурор, отговорен за скандала, който сега патриотски се прикрепва към позицията на президента, за да не бъде питан повече.
Обидно и недопустимо е да имаме министър-председател, сниман спящ и полугол и да няма институция, която да разкрие чия собственост са пачките и жълтите предмети в шкафчето му, истински или фалшиви, и кой шета из премиерската спалня. Обратното - да немеем пред дотам обезцененото слово, аргументи, логика и пред банализираното зло, че да чувам в отговор на питанията ми "о, стига с тези пачки и кюлчета".
Обидно и недопустимо е прокурори да участват (ръководят!) рейдърство, в качеството им на наблюдаващи дела като "Осемте джуджета" например и това да отмине без последствия. Гешев да беше отговорил на депутатските питания защо е търпял участието на прокурори в изземването на бизнеси и на веществени доказателства по "Осемте джуджета", пък нека паралелно иска доказателства от Марк Рюте и за "50-те евро".
В Брюксел може и да потупват по рамото нашите премиери, когато имат интерес, но всичко споменато дотук го знаят, а то е само част от цялото, придобило слава като завладяна държава.
Не е ли обиден и недопустим блокаж на самото правосъдие
- например скандалният случай от лято 2022, когато лично председателят на Върховния административен съд иззе делата на монополиста за фитосанитарен контрол на КПП Капитан Андреево - фирмата "Евролаб 2011", и я върна обратно на хранилката на границата, прегазвайки наложеното (впрочем от ЕС) случайно разпределение на делата. Такъв въпрос би трябвало да тревожи президента и вътрешния министър паралелно с обидата от Рюте - която не е само тяхна, а наша обща обида. Допустимо ли е да сме държава без институция, която да потърси отговорност за нарушението, въпреки овластения с тази функция инспекторат на ВСС.
Обидно и недопустимо е спрямо онези гранични полицаи, които съвестно изпълняват задълженията си, да бъдем отхвърлени от Шенген, защото горните случаи означават липса на гаранции от другите институции на държавата за резултатите от техния труд.Възразяваме на отхвърлянето от Шенген с вярното твърдение, че сме синхронизирали напълно законодателството, и следователно правовата държава сме. А кадровия подбор на прокуратура и съдебна власт, на служби и регулатори, въобще на публичните институции, които прилагат прекрасните синхронизирани закони, гарантира ли тяхна независимост от изначално зависими политици и зависимост единствено от закона? Или само показва пълната завладяност на държавата, която сега се сърди за неприемането в Шенген
Обидно е и да бъде свалено след няма и седем месеца първото правителство, неоплетено в досегашните олигархично-политически възли, дошло на власт с ясно заявена основна цел да пробие корупцията, да разгради системата на зависимостите и да потърси отговорност. Без ясни и логични причинно-следстветни връзки в мотивите за свалянето (извън партийните квалификации).
Остава сега да придумаме Марк Рюте (само да уточня, че не съм фен на уредбата на неговото общество) да не свързва българските скандали за липса на върховенство на закона с опазването на границите от мигранти. А ако задълбая малко, и той, и световните лидери заслужават онзи, неудобния фундаментален въпрос: а защо тръгнаха мигрантите, къде е коренът на проблема и кой го пося. Не е България.
в. "Дневник", 07.12.2022
На снимката: Румен Радев и Марк Рюте
Огнян Стефанов: С генератори срещу Кремъл
Българин доказа, че цивилизацията е по-силна от варварите
Генераторите развалиха съня на Путин...
Преди столетия хунският вожд Атила мечтае да превземе Европа и да я присъедини към своята варварска империя. По стечение на обстоятелствата Атила се оказва за известно време в Рим. Там той се запознава с много от постиженията на империята, включително с „голямото чудо“ – баня с басейн с топла вода. Когато се връща при своите, той възлага на един от най-близките си помощници да построи същата баня.
Месеци наред обаче това все не се случва, а „дясната му ръка“ се оправдава, че все нещо не се получава. В същото време той постоянно настоява пред Атила, хуните да нападнат Рим, защото в момента са много силни и дори непобедими. Атила му отговаря: Една баня не можем да построим, ти искаш да нападнем могъща империя… Добре, ще стигнем там и какво ще правим след това?
По същото време римският император Валентиниан III обяснява на командващия римските легиони Флавий Аеций, известен в историята като „Последния римлянин“ и „спасителят на Европа“ (роден в Дуростор, днешна Силистра, б.р.), че хуните са смъртна заплаха за империята. Пълководецът му отговаря: „Колкото и да са силни хуните, те могат да превземат селища, земи, да убият римски граждани, но никога не ще превземат цивилизацията“.
През 451 г. Аеций го доказва в битката при Шалон, където разбива хунските орди. Историците сочат, че в това епично сражение загиват над 160 000 души. Но нашествието на Атила към Европа е спряно.
Запомнете Аеций, роденият в Дуростор велик пълководец.
Припомням тази известна история, защото видях репортаж, в който Путин се разхождаше в огромна зала в Кремъл с чаша игристое (имитация на шампанско) и заплашваше, че ще продължи да громи енергоизточници, водни източници и цивилни обекти в Украйна, защото украинците били взривили Кримския мост и руската армия трябвало да ги накаже. Заплаши отново и света с ядрена война, защото не разбирал колко той, Путин, е прав.
Само преди дни той извърши инспекция на ремонтите на Кримския мост, управлявайки луксозен… Мерцедес. Дето се вика, една кола като света не могат да направят, но той иска да превзема света и цивилизацията.
Затова всяка светнала крушка в Украйна е нож в сърцето на тирана от Кремъл. Всеки спасен човешки живот в операционна, осветена с генератори от България, е бомба. В този сюблимен момент генераторите се оказаха новото оръжие срещу руската агресия.
Докато политиците и военните в България умуват дали и какво да изпратят на Киев, един издател – Манол Пейков, им показа как се прави.
534 710 лева бяха събрани в рамките на дарителската кампания за закупуване на генератори за Украйна, само за девет дни! Забележете: всеки час са постъпвали по 2621 лева. Кампанията бе организирана от Пейков - издател, преводач и бивш депутат от Демократична България.
Ето така се прави. Без мрънкане, политически недомлъвки, измислени аргументи за отлагане и прочие познати ни трикове, за да не се свърши една работа. А не се върши, заради скрити интереси и задкулисни зависимости. Очевадно е.
Манол Пейков се изправи срещу Путин, осигурявайки генератори за Украйна, която продължава да воюва с всички сили срещу агресора.
Предполагам, че руската посланичка Елеонора Митрофанова ще вкара името на Пейков в следващия „черен списък“ със санкции срещу врагове на Русия, а някой „миролюбец“ в Кремъл ще го подпише. Като по този начин се докаже мащаба на неговата инициатива.
Като стана дума за Митрофанова, същата преди дни бе скъп гост на Симеон Сакскобургготски. В момент, когато светът осъжда руската агресия срещу Украйна, а много държави определят режима в Кремъл като терористичен, да си пиеш кафето с Митрофанова, която многократно унижаваше българите и нашата история, е меко казано неадекватно. При това тя бе в пакет с Волоколамския митрополит Антони, приближен на руския патриарх Кирил, известен с принадлежността си към съветските тайни служби и офицерското звание, дадено му от тях. Симеон обясни, че целта била да се посредничи за мир в руско-украинския конфликт. Няма кой да се върже на такъв елементаризъм. Съмненията за обслужване интересите на Москва обаче остават.
Тази сутрин военният министър Димитър Стоянов по Нова тв отказа да съобщи, какви точно оръжия, техника и боеприпаси ще изпратим на Украйна. Било тайна. Стоянов ми напомни вица за Гарабед шпионина, който уж е много потаен, но го знае целия блок…
След ден-два ще научим от медиите различни версии за това, какво съдържа българската помощ, а Стоянов ще ги нарече „фалшиви новини“. Само че такива новини виреят там, където няма прозрачност, а такива като него се мислят за много по-специални от обикновените граждани.
В парламента БСП и „Възраждане“ водят епични битки срещу помощта за Украйна. Те били за мир. Наистина ли вярват, че "миротворците" Ленин и Сталин, които унищожиха милиони руснаци плюс голяма част от интелигенцията, са вечно живи… Стигнаха дотам да извадят от парламентарната група на левицата Явор Божанков, защото смята, че Русия е агресор. Какъвто тя е за целия свят.
Гарнират пропутинската си политика със скандирания срещу еврото. Миризма на мухъл, сяра и нафталин се носи от редиците им...
Връщам се на Манол Пейков (на снимката вдясно - бел. А.Гр.). Този човек, освен с генераторите, свърши и една друга чудесна работа: доказа, че не са никак малко българите, които са готови да отделят от нужните и на тях пари за битката срещу Путиновата смъртоносна лудост.
Огнян Стефанов
FrogNews
13.12.2022
На Украйна с любов
Ася Грънчарова
Влюбих се в Украйна и украинците. Най-неочаквано за самата мен. Случи се в края на февруари 2022 година и по-точно след 24 февруари - черната дата в най-новата история на тази страна. След ужасяващата новина за руското нахлуване загубих съня си за няколко нощи. Като милиони други хора не излизах от новините и все повече се разстройвах. Така се случи, че заминах за Истанбул с роднини на другия ден, но пътуването и прекарването там беше помрачено от зловещите събития. Някои от познатите ми се уплашиха, че руснаците идват. Аз отначало не изпитах страх, той остана за по-късно, а много силна мъка за участта на този народ, който не заслужаваше това.
Кой народ всъщност заслужава подобно нещо? Да, никой, само че ако харесваш руския диктатор и порядките, които е установил в своята огромна неуправляема държава, посрещай „освободители“. У нас за съжаление е пълно с почитатели на политиката на Кремъл, които сигурно са си казали злорадо: „Почнахме ги! Нашите идват!“. Познавам поне 20 души с такова мислене. Обаче украинците, голямото мнозинство от тях, показаха, че не са съгласни, че не искат да бъдат „освобождавани“…И с това спечелиха сърцето ми.
Аз буквално се разболях от мъка. Лягам си угнетена, събуждам се потисната. И без да искам тъгувам заедно с близките на загиналите, чиито портрети публикуват във фейсбук всеки ден, заедно със семействата на убитите дечица, насилените момичета, с изстрадалото население в Буча, Мариупол, Ирпин… От 24 февруари до днес нито веднъж не съм се зарадвала истински на нещо хубаво, което ми се е случило. Чувствам се ужасно от репортажите, изпълнени с взривове и разрушени градове, разплаканите майки, милионите бежанци, статистики за избити и осакатени хора. Съзнавам, че това е прекалено, казвам си, че животът въпреки всичко продължава, но усещането за нещо много, много страшно, което ни сполетя, е по-силно от мен.
Още не мога да повярвам, че доживяхме този кошмар. В нашето детство и младост комунистите ни надуваха главите с борбата за мир, която била наша първа грижа, демагогски ни беше втълпявано в училището, университета, на работното място, в града и селото, повсеместно, че ние сме за мир и спасяваме света от войната. Всички се борехме за мир от сутрин до вечер, макар аз никога да не разбрах как точно го правим. И сега изведнъж – освободителите на света от хитлеро-фашизма (руснаците използват това неточно определение), същите тези борци за мир нападат суверенна държава вероломно, както обичаха да казват, че са постъпили германците към тях на 22 юни 1941 година, и бомбардират безмилостно градовете и мирното население на Украйна. Чудовищно!
От началото на войната, подло наричана от руската цензура военна операция, познанията ми за Украйна много се обогатиха. Вече знам не само, че е с пет пъти по-голяма площ и шест пъти повече население от България, житницата на Европа и света, но още много за тази страна. И мнението ми за нея е все по-високо. Достойни, горди и смели хора, които бранят самоотвержено родината си от руската напаст. Красиви, талантливи, находчиви в тези извънредно трудни дни, които преживяват. Свирят, пеят и танцуват сред развалините, с камуфлажните униформи, в бомбоубежищата. Млади и стари, деца. Какъв висок дух!
Невръстно момиченце с бяла кенарена рокличка изпя пред многохилядна публика украинския химн и просълзи всички. Това, естествено, стана в Полша, която посрещна като братя милиони украинци! Къде сме ние? Ами, няма ни. Близо 100 хиляди бежанци са намерили подслон у нас, хвала на доброволците и сърцатите българи, които им дадоха утеха, покрив и им оказаха помощ. Но като държава, за жалост, както винаги се изложихме, снишихме се. Отворихме за украинците нашите сърца и домове, каза избраният повторно за президент (не и от мен) Румен Радев на украинския министър на външните работи Дмитро Кулеба при посещението му в София. С други думи, дадохме ви нищо, но от сърце. А човекът беше дошъл да поиска военна помощ, не сиропирани приказки…
Колкото повече се възхищавам на украинците, толкова повече, уви, се разочаровам и възмущавам от сънародниците си. То не бяха увъртания, усукани и пресукани изказвания на политици, само и само да не изпратим на украинците това, от което най-много се нуждаят в момента. В НАТО сме, ама не чак толкова. В Европейския съюз сме, ама почти. Дали го искаме това членство изобщо? Май нито едното, нито другото. Ние сме с братушките. Отвратително. С агресора, с убийците, крадците и изнасилвачите. Не само управляващите и опозицията, обикновени хора, много от познатите ми обвиняват НАТО и САЩ за войната! Нямам думи. Срам ме е, че съм българка. Е, на този фон, как да не обикнеш украинците?
Гледах репортаж от Върховната рада на Украйна, когато на посещение в страната беше президентът на Полша Анджей Дуда. Речта на домакина Володимир Зеленски беше изключителна – силна, емоционална, искрена. И нито ред написан на хартия. Беше на украински, който не напълно разбирам, но общо взето, с моя добър руски и оскъдни познания по полски, схванах основните послания. За пореден път се възхитих от този смел мъж и завидях на украинците, че имат такъв лидер. А нашият? Трагедия.
Върху стъклената врата а балкона ми е залепено украинското знаме. Аз си го направих сама от гланцова хартия. Мерих, рязах, лепих и се получи. Българското, както обикновено, изваждам само на празници, а от двете му страни провесвам (да го пазят) сините – на ЕС и НАТО. Купих си и украинско флагче с дръжка, както и лента с надпис „Слава Украiнi“ за шествията, на които присъствам всеки път. Синьо-жълтата значка е забодена на блузата ми. Нареждам се зад хубавите украински момичета, които носят дългия си национален флаг и скандират (и аз с тях): Слава Украине! Героям слава! Слава нации! Смерть ворогам! Украина! Понад усе! Това, последното, трябваше да го намеря в речника, за да викам правилно. Вече знам, че означава „над всичко“. Има и едни нецензурни възгласи по адрес на Путин и руския военен кораб, ама са си съвсем на място. Малко им е на злодеите в Кремъл.
Във фейсбук получих стотици покани за приятелство от Украйна. Преглеждам ги една по една и приемам, когато ми хареса това, което споделят хората. И не спирам да се радвам на високия дух и находчивостта им, въпреки ужасите на войната. Гледам клиповете, заснети с телефони и чрез тях получавам информация за събитията от първа ръка. И така ден след ден. Докато какво? Тази мисъл ме ужасява. Иска ми се да вярвам, че „Украина переможе“ (ще спечели), ама как ще стане, когато агресивната Русия е въоръжена до зъби и решена да смаже бившата съветска република, днес независима държава, дръзнала да заяви, че избира европейски път на развитие и се ориентира към НАТО.
А най-много ме ужасява огромната подкрепа, на която се радват Путин и неговата клика. Значи руснаците тотално са деградирали морално и вече не могат да различат доброто от злото. Всъщност след повече от сто години комунизъм и уродливите му съвременни форми, какво друго може да се очаква?! Най-печалното е, че и у нас настроенията са подобни, което много ме наранява и плаши. Комунизмът явно е като отрова, като проказа, той поразява масово и трайно. Скъсах с познати и дори с приятели заради техните реакции на войната. Не стана от гняв, не че не го изпитвам, а си казах, че е време разделно и повече нищо не ме свързва с хора, които оправдават Империята на злото и руската жестокост, които не изпитват съчувствие и съпричастност към защитаващия страната си многострадален украински народ. Няма какво да си говоря с тези хора, ако спорим, само ще се ядосам, защото съм забелязала, че комунистите са непробиваеми. Никакви аргументи и доказателства не ги убеждават, че грешат. Напразно си хабиш думите и си късаш нервите.
За жалост, в България са много и митът, че като си отиде от този свят поколението, живяло при социализма, ще се отърсим от носталгията по онзи период, не се потвърди. Младите хора масово левеят и вероятно това се корени в семействата, в които са възпитавани, във всеки случай са по-скоро симпатизанти, отколкото отрицатели на Русия. И съответно – безразлични и дори враждебни към Украйна. Нищо че много от тях учат и живеят на Запад.
Неведнъж на улицата тийнейджъри ми подмятат „Само Русия!“, като видят синьо-жълтата ми значка. А пък един младеж в супермаркета не можа да сдържи изумлението си и възкликна на висок глас: „Кажи (ударението върху „а“) честно: с маска и значка на Украйна?!“ На въпроса ми дали иска да ми каже нещо, отвърна иронично: „Впечатлен съм от визията ви“. Не ми се разправяше с този заблуден подрастващ. Иначе щях да го попитам 40 хиляди души, умрели от Ковид-19 в нашата страна, не го ли „впечатляват“ и ако бях с руска значка дали щеше да реагира толкова спонтанно…Представих си какво се говори в къщата на това пораснало момче. Горкото.
Не ме интересува какво мислят подобни българи, българки и българчета. Знамето на Украйна ще стои на балкона ми докато тази мръсна война свърши, дай Боже да е по-скоро, значката ще бъде на блузата ми и присъствието ми на всички митинги, концерти, шествия и протести в подкрепа на храбрите украинци и срещу злите сили в Русия – задължително. Който ще да ги организира, там съм! В едната ръка с украинското, в другата – с българското знаменце. Ще си купя и синьото на Европейския съюз, че много искам да видя Зеленски в Брюксел, ама не на гости.
И ще викам до прегракване: Слава на Украйна!
Евгений Дайнов: Махнете я тази! Разжалвайте я пред строя!
30 май 2022 в 23:37
Прибирам се малко преди 22.00 часа от поредния доста добър концерт в Нов български университет в подкрепа на Украйна. Пускам късните новини. На ТВ екрана изгрява някаква чорлава жена, която ме гледа лошо. Освен че ме гледа лошо, нещо ми се кара.
Избеснях на секундата: Коя си ти, чорлава и лошо гледаща жена, че ще ми се караш? Обаче се вслушах и разбрах, че (за разлика от Бойко Борисов и присъдружните му фашисти) не се кара на мен. Кара се на украинските бежанци.
Кара се, тази чорлава, лошо гледаща и неугледна жена, на жени и деца, избягали от войната. И оставили мъжете си да умират в тази война, за да имат някаква държава, в която да се върнат.
Казвала се била Константинова. Била началник на бежанците. И им съобщава, че са боклуци, към които тя вече няма да има милост: „Закрилата е право, а не задължение!“ - съскаше тази рошава чиновничка от екрана, фиксирайки ме са безмилостен поглед, който помня от едно време от представителите на Народната милиция. Ако беше от НМ, да й простим: дошла от село, не може да работи нищо, станала милиционерша. Но – не. Тя не е от НМ. Което не й пречи да не разбира елементарното: щом на някой човек някакво нещо му се полага по право, то това означава, че някакви други хора имат задължението да му спазват това право.
Дотук – грандиозно невежество по елементарни неща, изяснени в Европа някъде около 17-ти век.
Тя обаче не спира дотук: „няма да позволя повече да тръгне нито един празен автобус, нито един празен вагон“. След титаничното, вселенско невежество виждаме да се открехва врата към онова, което в НМ се наричаше „единоначалие“ – „аз съм шефът, аз забранявам“.
Следва очакваното: „Развитието на ситуацията от този момент нататък е в ръцете на украинската общност в България“. Това е любимият похват на българските чиновници от четвърт век насам – да прехвърлят собствената си неспособност да се справят със служебните си задължения върху гражданите и техните организации.
Защо, пита се в задачата, Полша успя да приюти 4 милиона бежанци без драми? Поляците били по-богати от клетите българчета? Тогава какво да кажем са сиромашка Молдова, 17 на сто от чието население в момента са украински бежанци? Да са се оплаквали молдовците? Да са се карали на украинците?
И не, другарко, никъде в Европа украинците не са настанени в палаткови лагери, както лъжете. Не са. Никъде. Защото там, някъде, има солидарност.
Сещате се, драги читатели, какво следва, нали? След като тази свирепа жена обеща да вкарва украинците в лагери, защото били много претенциозни, тя нямаше как да не стигне до основна опорна точка на сегашния български фашизъм: че държавата харчи за украинците, а българите гинат от глад. Да я чуем: „Да, сигурно е имало и такива, които не са успели да запишат децата си на детска градина. Но нима това не се случва всеки ден с българите?“.
Щеше да бъде по-честно направо да обяви украинските майки и деца за унтерменшен – за „недокрай човеци“, в сравнение с висшата раса на българите…
И това се случва в държава, която по време на най-голямата си, днес невъобразима бедност, подслонява без истерии стотици хиляди македонски, тракийски и арменски бежанци. И нейните поети съчиняват песни и стихове за тяхната драма.
Позор.
По време на 12-годишния режим на ГЕРБ не съм си позволил нито веднъж да ги питам, как не ги е срам. Защото бях наясно: тези хора нямат нито срам от хората, нито страх от Бога. Те съществуват единствено, за да плячкосват. Сега обаче питам управляващите: Как не ви е срам? Как не ви е срам да имате вицепремиер с менталното устройство на фатмак от Народната милиция? Как не ви е срам да се позиционирате като модерни европейски хора, а да развъждате такива ретроградни екземпляри, все едно изкарани от нафталина на бай-тошовия социализъм?
Тази жена разполага със съзнание, което е изцяло бай-тошово и, в крайна сметка, руско. Няма начин някой да й обясни, колко не е права. Тя не разполага със софтуера да разбере такива обяснения, камо ли да подчини своето поведение на тях.
В продължение на няколко поколения българските чиновници култивираха у себе си омраза към гражданите – докато стигнаха до онзи момент, в който омразата се оказа единствената им емоция. Накрая започнаха да мразят себе си.
Махнете я тази. Разжалвайте я пред строя.
Паркирайте я някъде, където няма да вреди. Секретар на селско кметство би било добра идея, докато не я изгонят местните баби заради злия й нрав.
И се извинете, че тя ни опозори от ваше име.
Не е далеч времето, когато ще бъдете питани, какво точно правихте по време на войната. Какво ще отговорите? „Заключвахме в лагери украински жени и деца, докато техните мъже бранеха не само родината си, но и нас от руските орди.“
Засрамете се.
Факти, 31.03.2022