By Outsource Grid
Никога вече!
Размисли на дежурния редактор
Човек толкова бързо забравя лошото и свиква с хубавото! Промяната в живота ни е съвсем отскоро, а вече ми се струва, че някои неща, които приемахме за неизбежни, са били преди много време.
Спомняте ли си ежегодното откриване на политическата учебна година и събранията-лекции, на които имахме „щастието“ да присъстваме всички: комунисти, комсомолци, тук-там земеделци, безпартийни? Съобщението за поредната вълнуваща среща с лектор се оказваше ден.два по-рано. По правило то завършваше с безапелационното: „Присъствието на всички – задължително“. Най-често час-два преди края на работното време напускахме стаи, кабинети и лаборатории, зарязвахме това, за което ни плащаха и се отправяхме към събранието. Вариантите бяха два – поканеният капацитет във външнополитическата, икономическата, социалната или друга област да ни отегчи до смърт с банални формулировки или лекцията да засяга въпроси, които действително ни интересуват – за цените, заплатите, дефицита на стоки и пр. Но във втория случай разсъжденията и изводите биваха толкова демагогски засукани, че в крайна сметка не ставаше ясно нито кой е виновен, че закъсваме все повече(това, разбира се, не се говореше на глас, но се подразбираше), нито дали има надежда за някакъв проблясък в близко бъдеще.
„Увлекателната“ беседа траеше към един час, през който жените мислеха за децата си и какво ще сготвят вечерта, а мъжете крадешком поглеждаха часовниците си , опасявайки се да не изпуснат мача по телевизията. Някой се скриваше зад широк гръб с кръстословица в ръка, друг задрямваше. След края на лекцията идваше най-лошото – определени предварително активисти и все едни и същи досадници задаваха въпроси точно когато всички останали се надяваха, че вече са се отървали. Гостът с охота се връщаше на темата и удължаваше удоволствието на присъстващите с още 15 – 20 минути, в най-добрия случай. Най-после се разотивахме с облекчение до следващия „урок“ от политическата учебна година. Никак няма да ми липсва тази форма на колективен живот!
Ще останат в историята и списъците, в които се подписвахме срещу името си, за да е сигурно присъствието ни на манифестации и бригади. Никога вече няма да сложа подписа си на такъв „документ“ – принуда. Не че съм против манифестациите въобще, бих участвала например на 24 май или друга дата, която почувствам САМА като празник, и не обезателно по утъпкания маршрут с краен пункт мраморния куб на площада със спорно име. „Насила хубост не става“ – гласи народната поговорка. Бих отишла и на бригада, но чак тогава, когато ми се каже честно кой носи отговорност за това, че страната ми е принудена да използва лекарите на полето, а филолозите в строителството. И когато съм сигурна, че от труда ми действително ще има полза, а няма да ровя моркови около София, докато в същото време местните селяни продават на пазара яйца по 50-60 и повече стотинки едното.8
Днес поставям „автографа“ си на други списъци: за отмяна на несправедливия ергенски данък, за съкращаване на задължителната военна служба с една година, за откриване отново на италианското училище в столицата и т.н. Като си помисля, че споменатите по-горе и други подобни неприятни моменти безвъзвратно изчезват от нашето ежедневие, ми става толкова леко на душата. Боже, колко е хубаво!
Ася Грънчарова
в.“Софийски вести“ – 29.03.1990
Бай Боре от с. Кладница: Търсеха ме само в събота и неделя
Единственият кмет от БКП сдаде властта без бой
Борис Николов е един от двамата ярко червени кметове, поели кормилото на местната власт на миналите избори. Колегата му от БКП (някъде в Северна България), с когото не се познават , отдавна се бил оттеглим от поста по своя воля. Бай Боре е 55-годишен, баща та две дъщери и дядо на четирима внуци. Бил е знатен строител в СССР, технически ръководител при скандално известния строителен предприемач Барбуков.
- Сигурно говориш руски, щом си работил в Съюза, бай Боре?
- Перфектно, по.добре от трънския.
- Кое БКП те издигна за кмет преди четири години – на Владимир Спасов или на Чуде Георгиев?
- На Владо Спасов. Аз трябваше да стана председател на кооперацията в селото, ама ме изиграха и ми издигнаха кандидатурата за кмет. С 93 процента ме избраха.
- Тогава имаше ли си имиджмейкър? Кой измисли посланието:“Гласувайте за Боре, за да сте добре!“?
- Децата го измислиха. Никакви печатни материали не съм си правил.
- Откъде идва монархическият ти прякор Боре Царо?
- Това си е вече наследство от прапрадядо ми. Навремето на моята баба дедо срещнал един циганин с куцо магаре и казал: „Видяхме царя“, та оттам като тръгне – стотина години има вече.
- Защо не се кандидатира за втори мандат?
- Защото ми дотегна вече обществената работа.
- За всичко ли търсят кмета тукашните хора, безпокоят ли те и вкъщи?
- Само в събота и в неделя. За всичко: кой кого бил, кой с кого се любил…
- Вестниците писаха, че си заповядал кладничани да не плащат вода. Кой откри документа от царско време, който освобождава за 100 години селото от такса?
- Аз го намерих, ама го скрих във Владая. Той е от 1935 година, обаче вече се навършват сто години.
- Чак през 2035 се навършват.
- Значи още не са се навършили, аз погрешка съм изчислил. Ние сме тука вододайна зона и водопровода сами сме си го правили. Срещам я тая от ВиК – Перник, дето събира парите за водата и й казвам:“Докато аз съм кмет, да те не виждам в селото, защото ще те застрелям насред площада!“ И прокурорът ме вика за тая работа.
- Уважават ли те кладничани, канят ли те по сватби, по кръщавки?
- Аз, откакто съм кмет, не сме направили нито една сватба в селото, кой да те кани? Все бегат – кой по София, кой по Перник. Там подписват и там си правят сватбите.
- Според теб коя е най-голямата ти заслуга, с какво ще влезеш в историята на Кладница?
- С много неща, но най-големият плюс е, че сега има автобус през час за София.
- Ама това е съвсем отскоро и доколкото знам, е по инициатива на Столичната община.
- Колко пъти съм ходил аз по Столичната община заедно с колегата Гошо от Рударци. Не сте към София, та не сте към София. Помогнаха ни там едни други хора, по физиономии ги познавам, но имената им не знам. Най-много ми помогна президентът на фирмата, която праща микробусчетата. Дойде и ме намери в ресторанта.
- Чух една много лоша приказка по твой адрес: Боре изкара най-дългата отпуска – четири години.
- Тия са едни мои приятели, които, като ме срещнат, все ме бъзгат: хайде бе, кога ще ти свърши отпуската?
Интервю на: АСЯ ГРЪНЧАРОВА
в.“168 часа“ – 29.10.1999 г.
Ти какво решил си с чука
Един гражданин разби с чук надписа върху паметника на солдата с автомата в Княжеската градинка. Той не е нов Херострат, който иска да запише името си в историята. От телевизионното му интервю видяхме, че съвсем не е луд.
Това му драстично действие е негова политическа позиция. Срещу войната на Путин в Украйна и срещу лъжата върху паметника: „На съветската армия – освободителка, от признателния български народ”.
Мъжът каза, че не приема тази историческа лъжа за „признателния български народ”. Ако признателността беше подписана от БКП – би я приел, защото червеноармейците докараха тази партия на власт. Но не и признателност от народа. За народа Съветската армия не е освободителка, а окупаторка.
И все пак човекът е наясно, че не трябва да се действа така – с чук. Заяви го по телевизията. И добави, че не отделният гражданин, а общината и държавата трябва да решат въпроса с паметника.
Колко години, колко десетилетия държава и община си прехвърлят солдата с автомата и не смеят да вземат решение. Не, от две десетилетия има решение на столичните обшинари за демонтиране, но решителност няма.
Няма решителност, защото политиците ни се плашат от сенките. Сенките от Изток – на Русия, на Путин, на Митрофанова.
И се снишават по тодорживковски – отлагат. Сякаш чакат солдатът сам да падне. А докато чакат, слагат полиция да го охранява, плочка да не се отрони, графит да не го докосне. Че да може Митрофанова да поднася венци – тя го направи демонстративно и оня ден, като поклон-възхвала на годишнината от нахлуването в Украйна.
Ако бяхме държава, уважаваща себе си, не трябваше да се допуска венеца на посланичката – такава руска провокация нямаше в нито една европейска страна. У нас властите за пореден път се наведоха пред Митрофанова, но пък задържаха човека с чука и има дълго да го разкарват по участъци и следствия.
Преди двайсет години бях в Будапеща и видях как там са решили въпроса с тоталитарните паметници – бяха ги затворили в резерват в края на града. Оградени с бодлив тел три-четири Ленина сочеха светлото бъдеще, руски солдати от бронз маршируваха наникъде, пет-шест Маркса и Енгелса си правеха компания с няколко Димитрова… Посетители, най-вече чужденци, плащаха вход по две евро, за да видят вождовете в резервата и да прочетат надписа-присъда за техните престъпления.
У нас също имаше такъв опит – затвориха част от паметниците в Музей на социалистическото изкуство. Но там никъде не се споменава за тоталитаризъм, няма и най-малък намек /надпис/ за престъпленията на режима. И още нещо няма в нашия соц-музей – нито един съветски солдат, пак да не обидим „братушките”. А мястото на червеноармейците е при „гранитите” – и на оня войник с автомата от Княжеската градинка, и на пловдивския му тавариш – Альоша.
Ако навреме ги бяхме пратили в резервати, както унгарците, сега нямаше да се стигне до чуковете…
Михал Мишковед
в.Стършел" - 5.03.2023
Бяло знаме над партийния дом
Спомняте ли си онази страшна нощ през август миналата година, когато в Партийния дом на БСП в София по мистериозен начин лумнаха огньове, оставени по необясними причини да се разгарят на воля? Оттогава изминаха повече от осем месеца. Така и не разбрахме кой даде сигнал за безумния вандалски акт, кой се направи на глух за разпорежданията на президента, защо не се задействаха противопожарните устройства вътре и защо бездействаха колите на пожарната команда отвън. Още много „защо“ останаха без отговор.
Днес тежката каменна сграда в култовски стил продължава да олицетворява консерватизма на БСП козметичния характер на промените в тази партия, нежеланието или невъзможността й да скъса с миналото не само декларативно, а и в действителност. Партийният дом отново се превръща в обществен дразнител сега, когато са на дневен ред огромните дългове на БСП към държавата, а значи и към изстрадалите хора в страната. Приказките за волните пожертвования , с които е изградено това архитектурно грозотило, звучат съвсем несериозно. По правило партийните домове на комунистите бяха най-личните здания във всеки град, село и паланка. На много места БСП се принуди да ги отстъпи, като в замяна получи нелоши клубове в по-скромни сгради. В действителност те съвсем не й се полагат. Да не би досегашните областни, окръжни и районни комитети да са били изгладени с парите от имане, намерело в лозето на Никола Габровски? Чувството за вечна власт явно е било толкова силно у членовете на БКП, че никой не си е направил труда да оформи документите за партийната собственост, която по обща стойност сигурно конкурира веригата „Шератън“.
В навечерието на Нова година за първи път (и последен засега) пристъпих прага на Клуба на БСП в Партийния дом. Докато изчаквах г-н Лилов да се освободи от почитатели, които искаха автографи, за да взема кратко изявление от него, станах неволна свидетелка на следния разговор:
- Другарю Лилов, не давайте Партийния дом! – почти изплака гражданка над средната възраст.
- А-а, защо ще го даваме, той така хубаво работи – отвърна г-н Лилов.
- Да, ама другарят Томов на едно събрание казал, че може и да го отстъпим…
Той така хубаво работи. Положително. Не се съмняваме в способностите на БСП да организира културно-масовата си работа.Малко ли нейни активисти правеха само това пред последните 45 години. Въпреки че в програмата на клуба, която се помества редовно в партийния печатен орган, нещо не срещат имена на известни музиканти, артисти, художници. Там те не ходят. Вместо тях в Партийния дом гастролират състави, като „Параноя“ и „Бедствен район“ (в програмата „Дискохаос“, в.“Дума“ от 11 март 1991 г.) Но това си е работа на БСП.
Социалистическата партия трябва да предаде на София тази сграда. При сегашната криза за покрита площ в столицата след известно декоративно облагородяване тя бързо ще намери приложение. Достатъчно е да споменем споровете за за сграда между Съюза на българските художници и Университетската библиотека, Средното музикално училище „Л. Пипков“ и Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, театър „Сълза и смях“ и читалище „Славянска беседа“, Младежкия театър и Музея на революционното движение, Националния исторически музей и Съдебната палата. Да продължаваме ли? Нямаме опера, Музеят за история на София съществува камо на книга, възстановените политически партии и обществени организации си искат незаконно отнетите след 9.IX. 1944 г.- имоти (например Българският лекарски съюз).
В едно свое изказване г-н Лилов заяви, че щатният партиен апарат е неколкократно намалял ( като че ли ставаше дума за шест пъти). Не означава ли това, че на ВС на БСП му е необходима неколкократно по-малка сграда? Някои възрастни комунисти сигурно ще възприемат отстъпването на Партийния дом като вдигане на бяло знаме. Но целият свят е тръгнал в една посока и България, макар и на опашката, го догонва. Връщане няма. Култовският стил излезе от мода, дори и за партиен клуб.
Ася Грънчарова
в. „Демокрация“ – 1991
Линейка и пожарникар на всяка детска сбирка
С ЕЛЕНА КОСТОВА – председател на фондация „Бъдеще за България“, разговаря Ася ГРЪНЧАРОВА
Ние, възрастните, всичко забраняваме на децата, като мислим, че така ще ги съхраним, казва Елена Костова. По нейни наблюдения след нещастния случай пред дискотека „Индиго“ се взимат емоционални, а не разумни решения, защото родителите са уплашени. Според нея това е много опасно. Откакто е станала трагедията със седемте деца, кандилото в къщата на сем. Костови гори непрекъснато. Експремиерът Иван Костов познавал едно от загиналите момиченца и е много натъжен.
- Коя емоционална реакция на възрастните не одобрявате, госпожо Костова?
- Веднага всички са готови да се гласуват някакви закони, да се спрат децата да ходят някъде, да им се забрани. Дори чух един журналист да повдига въпроса за вечерен час. Аз смятам, че в този дебат трябва да участват преди всичко децата. Много е важно те да поемат своята отговорност.Никой да не си въобразява, че децата са безотговорни. Аз ви благодаря, че ме потърсихте, защото ние във фондацията пет години работим и знаете, че нашите програми са изключително свързани с деца.
- Предимно в неравностойно социално положение, нали?
- Не само. Ние сме организирали много мащабни прояви и аз искам да кажа как ние пазим децата.
- Колко малчугани и юноши сте събирали най-много на вашите събития?
- Имало е пет хиляди, десет хиляди. Всяка година организираме детския фестивал „Златният петел“ съвместно с „Българска песен“ и Национален граждански форум „Българка“ (във Велико Търново, преди беше в Стара Загора). Там се събират страшно много деца, но винаги ни съдейства общината. Раздали сме почти 300 хиляди шоколадови яйца, семейни пакети, а знаете, като се раздава нещо на деца, какво става. Водили сме на летни лагери по 400-500 ученици. Много е важно този, който иска да направи нещо с деца, да е изключително внимателен при самата организация и да търси съдействие отвсякъде. На нас никога не са ни отказвали помощ.
- Кои органи са ви помагали, за да опазите децата?
- Органите на вътрешния ред. Търсили сме също младежкия Червен кръст, канили сме студенти да ни помагат, различни организации, които работят с деца, кметовете на общините са ни оказвали съдействие. Обръщали сме се към пожарната, към лекари. За всички наши прояви сме се подсигурявали предварително. Винаги е имало линейка с медицински персонал. Винаги сме канили служител на противопожарната охрана да огледа, да присъства по време на събитието. Защото понякога при включване на уредби не са добри контактите. Всичко може да стане.
- Полицията сигурно също ви съдейства?
- Задължително. Ние работим вече пета година заедно и аз мисля, че това беше един модел на сътрудничество между полицията и неправителствена организация. Изпълняваме с тях една голяма програма за съвместна борба срещу наркотиците. Също така работим с детския затвор в Бойчиновци, където много ни съдействат Министерството на правосъдието, Министерството на науката и образованието, социалното министерство, детската педагогическа стая. Но полицията трябва да бъде уведомена, когато ще се събират много деца на едно място.
- Но органите на МВР би трябвало да знаят, че всеки петък в тази дискотека идват повече от хиляда деца?
- Аз мисля, че организаторите не са и очаквали, че толкова деца ще се струпат наведнъж. Ако те са искали да се получи такова масово мероприятие, не вярвам, че няма да се обърнат към общината или към училищата. Ние в такива случаи сме търсили регионалните инспекторати на МОН. За мен е пагубно деца под 16 години да бъдат без придружител. Вие знаете, че има една наредба на Министерство на просветата, която гласи, че там, където участват деца, на 10 от тях трябва да се пада по един ръководител или родител. Ние стриктно я спазваме.
- Не, не знам, че има такава наредба, и смятам, че тя въобще не е популярна днес.
- Тя трябва да стане популярна. Ето сега се отдава такава възможност да се разяснят всички тези неща. Не може да организираш деца под 16 години без да има надзор над тях.
- Към две хиляди тийнейджъри са се събирали всеки петък в „Индиго“. Този път са дошли повече деца, но нещастието е можело да се случи и преди.
- За съжаление този петък се случи. И аз не мисля, че ние трябва винаги да чакаме да се случи, за да предприемем наистина нещо, за да запазим децата. Не бива да им забраняваме да се веселят. Мен са ме питали навремето глезотия ли е едно дете да поиска шоколад или сладолед. На което аз много остро съм реагирала, защото никъде по света това не е глезотия. Всяко дете е дете, независимо къде живее то. Както и не е глезотия да се весели. Но в колко часа, къде, как ще се организира това увеселение, вече трябва да се прецени.
- Казахте, че на децата трябва да се гледа като на отговорни малки граждани. По какъв начин да се чуе и тяхното мнение?
- В много от градовете са създадени детски парламенти – във Велико Търново, в Стара Загора, в Сатовча. Нека възрастните да поискат тяхното становище. Нека в медиите да се открие една дискусия за нещата, които се случват, и ще видите колко рационални са децата.
- Родителите са много изплашени от инцидента. След като сте против забраните, какво бихте им препоръчали?
- Родителите, така както аз и вие, разбира се, че сме много изплашени от това нещастие. Но аз вярвам, че всеки родител, когато знае, че праща детето си някъде, където то няма да бъде застрашено, няма да му забрани да участва.
- Не ви се струва опасно при тази престъпност 12-13-годишни момиченца да прекосяват сами целия град по тъмно на връщане от дискотека например?
- Това е опасно. Доколкото разбрах, „Индиго“ вече никога няма да бъде дискотека. Според мен председателят на Държавната агенция за младежта и спорта г-н Иванов е прав, че тя трябва да бъде затворена завинаги, защото там загинаха седем деца.
- Но другаде ще има дискотеки и рискът за децата и младежите остава.
- Просто те трябва да бъдат обезопасени, да няма алкохол и цигари.
- …и наркотици.
- Разбира се. И това не бива да го премълчаваме. Защото този бум на наркоманията не е само пред училищата и по улиците. А там, където се организират подобни масови прояви, просто самата община, хората, които отговарят за тези места, трябва да вземат мерки. Аз останах с впечатлението, че сега всеки иска да се отдръпне, защото заведението било собственост на еди кои си. Няма значение на кого е, там отиват деца.
- По една телевизия съобщиха, че нито една столична дискотека не е спазила разпореждането след трагедията да затвори в полунощ. Този факт на какви мисли ви навежда?
- Нашето общество е много болно. Агресията, която се шири, се пренася от възрастните към децата. И нека не мислим, че ние не носим вина. Ние всички заедно сме виновни за това, което се случи. Всичките вкупом!
- Не е ли все пак най-отговорно семейството, не стана ли прекалено либерален режимът на децата?
- Съгласна съм, че семейството е най-отговорно. Самото възпитание вкъщи. В нашето общество като че ли злото, омразата и непримиримостта към друг взеха превес, а децата трябва да се учат на добро. Трябва да започне един дебат в обществото за доброто. Ние например издадохме учебник по вероучение съвместно с фондация „Св. Седмочисленици“. Знаете колко храмове построихме. В момента изграждаме православен учебен център, в който ще има иконописна школа, ще се учат църковни песнопения, децата ще творят. Преди всичко те трябва да научат десетте Божии заповеди – това е нашият морален кодекс.
- Повечето от тях едва ли знаят молитвата „Отче наш“.
- Не я знаят и не са виновни за това. Те гледат филми, наситени с насилие. А ние, възрастните, винаги искаме да се презастраховаме, като им забраним нещо.
- Това понякога има обратен ефект.
- Не само обратен, ефектът е пагубен.Трябва да имаме повече доверие в децата и да им помагаме, за да могат да играят, да се веселят, да танцуват.
- Смъртта на седемте деца не само направи нещастни техните семейства и близки, но помрачи Христовите празници на всички българи.
- Аз съм дълбоко потресена от този случай като всяка майка. Изказвам моите искрени съболезнования на тези родители, защото знам, че да загубиш детето си – това не се преживява.И въпреки всичко им пожелавам сили, за да надмогнат трагедията и да знаят, че винаги животът е по-силен от смъртта. в. Демокрация" - 27.12.2001
Кой сервира на политическата маса
Cherchez la femme!
Жените на някои хора от първите страници на вестниците за своите „половинки“, за това какво не достига в зала № 6 на Народния дворец на културата и за семейните „кръгли маси“
Ася Грънчарова
Богдан Стефанов
Гласовете на политиците звучат в цехове, магазини, кафенета…Същото е и по страниците на вестниците. Тонът е ту спокоен и делови, ту нервен, а понякога дори и невъздържан. Ако на „кръглата маса“ не бяха Светла Даскалова и Елка Константинова, тя щеше да бъде „чисто мъжка“, като изключим непознатите (поне засега) на политическата сцена женски лица, които се мяркат зад първата редица на СДС. Но има едни други жени, които, макар и косвено, неизбежно влияят върху хода на най-важните политически събития у нас.Това са съпругите и приятелките. Заедно със супата, яденето и десерта те „сервират“ у дома и своите впечатления, идеи и препоръки за работата на „кръглата маса“.
Как се чувстват те? Как се отразява силно активизираният политически живот на техните семейства? Променили ли са се съпрузите им? Как вървят диалозите в партиите, в НДК и вкъщи? Да чуем и „домашните“ гласове.
КЛАВДИЯ ПИРИНСКА – главен специалист в център „Знаме на мира“, съпруга на Георги Пирински – БКП
„Нашето семейство не е по-различно от което и да е друго българско семейство. Както всички, и ние се вълнуваме от събитията в страната. Свикнала съм с това, че мъжът ми винаги е бил много ангажиран и се отнася с високо чувство на отговорност към своята работа. От негови колеги и близки, не само в България, съм чувала хубави отзиви за това как той се справя със задълженията си. Самата аз ценя качествата му и никога не съм се съмнявала в тях. Но сега ми е особено приятно да гледам как работи, да следя неговото всекидневие, което е достояние на целия ни народ. Има различни мнения, но аз като негова съпруга мога да кажа в случая, че съм удовлетворена от това, което той прави. Имаме малко време да бъдем заедно. Особено през последните седмици. От това страдам не само аз, страдат и децата. Те силно обичат баща си и има защо. Синът ни, който е на 15 години, напоследък започна да отделя повече време за вестници и политика, отколкото за уроците си. А дъщеря ни Ана, която е на четири годинки, щом се звънне на вратата, казва: „Това е моят тати“…И темата вкъщи е, че таткото го няма. Но ние сме с него. Винаги съм го разбирала и съм се старала да го освобождавам от всички възможни ангажименти в семейството, за да бъде по-пълноценен и по-полезен в работата си.
Предпочитам, когато той е вкъщи, да говорим за други неща, защото времето ни е съвсем малко, а освен това не бих искала да му влияя. Струва ми се, че той сам най-добре разбира нещата. Абсолютно добронамерен е и с пълно съзнание за отговорността, която носи. Според мен „кръглата маса“ протича тежко. Желанието и на двама ни, както, предполагам, на всички, е тя да продължи конструктивно и делово, за да се отива към решения. Не бива в никакъв случай да продължава това омаловажаване на въпросите и впускане в подробности. От двете страни. Ако всички страни успеят да намерят общ език, работата изведнъж ще тръгне. Притеснявам се от това, че още няма резултати“.
МАРИЯ ЖЕЛЕВА – асистент-режисьор в студия „Време“, съпруга на д-р Жельо Желев - СДС
„От 24 години сме семейство, Още от 1964 г., когато се запознахме, започнаха историите с дисертацията му. Така че аз съм свикнала. Като си се хванал с един човек, щом ти е съпруг, тай е нещо като „съвпряг“, трябва да караш с него. Аз не се оплаквам. Спокойна съм, защото знам, че мъжът ми е прав. Той толкова години е живял и е постъпвал по този начин, че съм напълно сигурна в него – не е взел сега да се прави на интересен. Напрежението у дома е всекидневно. Откакто се създаде СДС, тук идват много хора, телефонът постоянно звъни. Ако го изключим, става по-лошо – те просто тръгват към нас. Добре че дадоха сградата. Преди това е имало случаи вечер да оставям посетителите в кухнята да го чакат сами, защото сутрин ставам рано. Правя им чай и се оттеглям. Някои дори преспиват у нас, ей там, зад завесата…На други слагам походно легло тук, в кухнята, защото оттатък няма място.
Жельо сутрин излиза рано, вечер си идва късно. Все още се прибира у дома за спане. Той никак не е претенциозен. Като има нещо в тенджерата, в хладилника, и е доволен.Расъл е сирак, по квартири и не капризничи.
Вълнувам се от „кръглата маса“ естествено, не само заради Жельо. Общо взето, тя ми харесва – самият факт, че са седнали да разговарят, че не се ругаят. Обичам спокойните и питомните неща. Не може да се прави нещо хубаво с лоши средства. Аз не съм максималистка. Това, което стана тук в България, е много повече, отколкото очаквах за толкова време. Приятно съм изненадана от това. Целият свят се е устремил към справедливост, къде ще вървим ние? Но трябва да се бърза. Идва пролет, тази земя трябва да се сее…“
ЛИЛИ ГЕРАСИМОВА – главен редактор на сп.“Курорти“, съпруга на Андрей Луканов – БКП:
„Моите идеи по всичко съвпадат с тези на мъжа ми. За мен сегашните събития не са новост, защото през 1957 г. , когато отидох да следвам в Москва, преживях първата „оттепель“ (размразяване) по времето на Хрушчов. След това дойде съветската „перестройка“ , а ето я сега и у нас. Следя с вълнение „кръглата маса“, независимо че съпругът ми не участва вече. Има ли българин, който да не се вълнува от нея? Всички я чакахме с надежда. Мисля, че ако там присъстваха и жените на участниците, заедно, семейно, щяхме да стигнем до съгласие. Разговорите щяха да вървят по-бързо, защото жените имат много повече работа и не разполагат с толкова време…“
ПЕТЯ ДЕРТЛИЕВА - пенсионерка, съпруга на д-р Петър Дертлиев – БСДП:
„Ние вече почти не можем да се видим. По цял ден го няма, а нощем спи само два-три часа. През останалото време чете, пише. Дава ми нещата, които е подготвил, за да ги прегледам. Аз съм учителка по литература. Мъжът ми не прави нито стилови, нито правописни грешки. Просто иска да чуе моето мнение. С какво друго мога да му помогна аз? Да бъда повече на телефона, да поддържам връзка с хората, които го търсят. Обаждат се непрекъснато. Понякога трябва да изключа апарата, защото иначе не успявам да си сдъвча и хапката. Преди той много ми помагаше в домакинството. Главно пазаруваше. Не умее да готви. Сега всичко върша аз. Винаги съм се старала да се грижа за дома. И той е казвал, че спокойствието, което е имал, му е помогнало да издържи през трудните години ( обиколил е всички затвори, с изключение на Търновския…) Сега покрай „Кръглата маса“ до такава степен нямаме време един за друг, че понякога му напомням:“Моля ти се, искам да ми отделиш поне 10 минути, защото имаме наши семейни въпроси за решаване“. Много е изморен, но изглежда, че този начин на живот го стимулира. Дори съм се учудвала откъде взема това спокойствие. Въпреки че толкова много преживя, вкъщи все той е бил този, който балансира нещата. Като ме питат на колко е години, отговарям: „На колкото е Митеран…“
Настоявам да отделя поне малко време, за да излиза на чист въздух. От три-четири месеца не е ходил на „колибата“ ни в околностите на София. Внучките много го обичат и го предпочитат пред мен, защото аз им правя забележки. Сега постоянно питат за него , липсва им. Не можем да ги вземем у нас – телефонът ще ги безпокои, звъни и през нощта. Кой за каквото се сети се обажда и ни разбива съня.
Мъжът ми е участвал дави би три пъти в „кръглата маса“. Струва ми се, че тя върви бавно и много трудно. Но аз съм оптимистка, смятам, че рано или късно, макар и не в скоро време, ще има резултат. Ако не за децата ни, поне за внуците ни.“
АННА МАРИНОВА – СЕНДОВА – ръководител направление „Развиващи се страни“ в Министерството на културата, съпруга на академик Благовест Сендов – безпартиен
„Сега времето, което прекарвам пред телевизора, разбира се, е по-дълго. Имам много ангажименти, но гледам всичко. Преживявам заедно с присъстващите в залата всяка реплика, всеки въпрос. Вълнувам се, защото очаквам много от тази маса. Една от задачите на моя мъж беше да обедини двете страни, за да седнат и да започнат разговорите, да има процедура, регламент. Ако сте забелязали, той рядко се изказва. Естествено коментираме неговите думи след това. Нямаме навика предварително да обсъждаме това, което ще говори. Аз съм напълно съгласна с неговите мисли и действия, иначе нямаше да съм му жена. Колкото до моя живот, той почти с нищо не се е променил, тъй като при мен напрежението винаги е голямо. Преди това съпругът ми участваше в комисията по национално помирение, а има и извънредно много други задължения в академията и извън страната. Аз изобщо много радко го виждам. Знам каква е моята участ. Във всяко семейство има много грижи, а ние имаме и малък син, но когато съпругът ти се занимава с обществена дейност и ти съзнаваш смисъла на тези ангажименти, се стремиш всячески да го подпомагаш.
Това, което ми прави впечатление до момента в дискусиите на „кръглата маса“,е , че ролята на жената е на заден план. Не само като съпруга, т.е. като „сянка“ на своя мъж, но и като личност ще бъда много разочарована, ако в нашето преустройство ролята на жената остане записана само на книга. Същото важи и за децата, които са данъкоплатци на всички тези ангажименти и дискусии. Смятам, че трябва да се постигне национално съгласие на всички участници на „кръглата маса“ и те на не бъдат таксувани като две противникови страни, които се мъчат да докажат коя от тях е по-добра във „военното изкуство“. Трябва да се направят стъпки за решаване на спорните въпроси, за да стигнем до същността на нещата – до проблемите на икономиката, морала, етиката. Имам чувството, че колкото повече човек показва грозните неща, калта, толкова повече му ръкопляска публиката. Хората имат различни становища. Ние не проявяваме търпимост в дискусията. Още след сесията на Народното събрание, когато се изказа мъжът ми, започнаха да ни се обаждат по телефона с най-различни хули. И по пощата получаваме „произведения“ с подобно съдържание, понякога дори в стихотворна форма. Плурализъм означава търпимост на мненията, да уважаваш опонента си. А не да изпадаш в крайности. Трябва да имаме политическа култура.“
МАЙА ДИМИТРОВА – служителка в Института по социология , съпруга на Петко Симеонов – СДС:
„Както може да се очаква, вкъщи телефонът звъни непрекъснато. Аз съм поела доста секретарски функции. Децата също. Домакинството изцяло легна върху мен. Преди това той много ми помагаше, но сега изобщо не мога да разчитам на него. За съжаление не успяваме да му осигурим спокойствие у дома. Когато той се прибере, децата го накачулват, питат, разказват… А той е много уморен и понякога ми е съвестно, че не съм по-голям филтър поне на телефонните обаждания, за да го щадя. И сънят му е малко. Чувствам се много виновна пред него, защото сутрин той не успява да закуси, през деня, когато е в движение, също не яде, а вечер не бих казала, че успявам да приготвя нещо особено. Макар че се опитвам. Може би трябва да се замисля върху това. Аз съм на работа през деня, виждаме се вечер. Той се прибира около 22 часа. Има много лош режим – и на хранене, и на сън. И преди това беше много зает, но напоследък още по-малко го виждам. Даже едната ми дъщеря казва: „Не искам вече татко да е велик…“ Това наистина е нещо като хоро – като се хванеш на него, вече не можеш да се пуснеш. Вкъщи много се говори за „кръглата маса“. Не ми е искал конкретни съвети, но мнението, което изказвам, сигурно му влияе по някакъв начин. Не мога да преценя доколко, но той поначало е склонен да се вслушва не само в това, което казвам аз, а въобще в чуждото мнение.
За „кръглата маса“ – от една страна, съм склонна да се разочаровам от хода й, но от друга, ми се струва, че това е естествено. И поради липса на опит, и поради това, че очевидно има един етап, който трябва да се преодолее.мисля, че не бива отсега да сме песимисти. Очаквам, когато започнат да разглеждат конкретни въпроси, нещата да бъдат по-ясни, да се развиват по-бързо и евентуално да се върви към консенсус“.
ИСКРА ВЪЛКОВА – специалист в отдел „Печат“ на Министерството на външните работи, съпруга на Виктор Вълков – БЗНС:
„Разбира се, че не е лесно да си съпруга на участник в „кръглата маса“. Често с приятелките ми говорим за събитието на деня, даже имаме спорове. Те проявяват желание да научат нещо повече от мен, но аз мога да им кажа само това, което мисля, което съм чула по радиото или съм видяла по телевизията. Не мога да им предоставя „секретна информация“, защото мъжът ми не е много словоохотлив по този въпрос. Той е все така зает, както винаги. Но въпреки това ми помага. Сутрин става преди мен, купува вестници, пазарува от супермаркета. Не чувствам да се е променил ритъмът у дома, откакто е започнала „кръглата маса“. Следя я с голям интерес. От една страна, като член на нашето общество, от друга – като служител в министерство, в което новините имат много голямо значение. Според мен на моменти на „кръглата маса“ нещата се развиват бавно. Като че ли и от едната, и от другата страна се опитват да протакат. Лично аз имам желание по-скоро да се премине по един мирен начин от разграждане на тоталитарното общество към демократична правова държава с плуралистично управление. Не е правилно това, дето почти няма жени на „кръглата маса“. За в бъдеще жените трябва да бъдат по-настоятелни и да вземат по-голямо участие в обществено-политическия живот. Трябва да се борим за това. По въпроса за разграждането на първичните партийни организации по месторабота считам, че това трябва да започне и да се извърши колкото е възможно по-скоро. Без колебание. В Министерството на външните работи има различни мнения по този въпрос . Моето лично е, че нашата партийна организация също трябва да се разформирова“.
РАДКА ДРЕНЧЕВА – пенсионерка, съпруга на Милан Дренчев – БЗНС „Никола Петков“
„Кръглата маса“ се чувства в нашия дом. Не е леко, защото от 6.30 часа до полунощ непрекъснато посрещаме гости от провинцията, звъни телефонът, цял ден отговарям на всевъзможни въпроси: къде се намира М. Дренчев, има ли вече някакви брошури за партията, какво е настроението на съмишлениците ни и т.н. Оплакват ми се, че в малките градове и села всичко върви много трудно, защото хората са възпрепятствани от местните власти. Там очевидно още не са се освободили от страха. В София е по-друго. Хората са по-свободни и по-спокойни. Днес например дойдоха членове на партията от Елхово, Михайловград, Търговище, Русе. Така е всеки ден. Аз съм нещо като „говорител“ на БЗНС „Никола Петков“. Освен това ходя на пазар, готвя. Дъщеря ми има малко дете – и то е на моите ръце. Когато мъжът ми се върне у дома, е много уморен и напрегнат. Изкара тежък грип, но въпреки това не легна. Участваше в „кръглата маса“, беше и в радиото, и в телевизията. Навсякъде, където го повикаха. Гледаме да не го безпокоим, когато си почива. Пазим тишина. Даже кучето свива опашка и ляга под масата.Давам на мъжа ми тези дни много витамини, „Енержикс“, валериан. Не го разпитвам вкъщи, за да не преуморявам допълнително. Естествено гледам и слушам всичко за „кръглата маса“. Много я преживявам. Мога само да кажа, че върви тежко. Не се решават конкретни въпроси. Един пита за едно, друг за друго. Всеки иска да изтъкне себе си.Това е моето впечатление“.
НАТАЛИЯ НЕНЧЕВА – студентка във ВИИ „Карл Маркс“, приятелка на Емил Кошлуков – СДС:
„Познавам го от съвсем малък, заедно сме от първи клас. Според мен политиката му е в кръвта. Въпреки че има и други възможности за изява.Свързва ни именно борбата. Винаги съм го подкрепяла и ще го подкрепям, каквото и да стане. Сигурна съм в него във всяко отношение. По време на „кръглата маса“ е нормално той да е нервен и аз гледам да му осигурявам някакви условия за отмора, колкото е по силите ми. Прибира се късно вечер. Никога не си подготвя изказванията в писмен вид. Иска само да остане сам, за да помисли. В такива моменти не го безпокоя. Живеем на квартира и обикновено се храним навън – по столове, с хамбургери и пици…Предимно сме на суха храна, но той никак не е придирчив. За дрехи също. Тези подробности въобще не му правят впечатление.
Мисля, че „кръглата маса“ се протака.Отклоняват се от главната тема и двете страни. Емил понякога се ядосва, когато вечер я коментираме. Той е много по-ерудиран от мени аз просто няма за какво да го съветвам. Освен да говори по-бавно. Но какво да каже – той си знае най-добре и аз не му се бъркам“.
Имахме намерение на нашата „дамска кръгла маса“ да спазим квота от пет другарки и пет госпожи, но др. Роска Петкова – съпруга на профсъюзния лидер професор Кръстьо Петков, любезно отказа да участва. Досещаме се, че и нейният съпруг не си стои вкъщи по цял ден в последно време. А какво му готви и какви са нейните забележки към седящите в зала №6 на НДК, за нас остава тайна. Както впрочем и мненията на „половинките“ на останалите участници в големия национален политически диалог. Можехме да дадем думата и на тях, разбира се, но или трябваше да им посветим целия брой, или да ги помолим да кажат само по едно изречение, при което тези две страници щяха да заприличат на телефонния указател...Но ако все пак някоя от тези задочни участнички в „кръглата маса“ желае да даде ценни съвети за по-нататъшната й работа, на страниците на „Поглед“ винаги ще се намери място за тях.
в. „Поглед“ – 05.03.1990
Пропуск за улица „Секвоя“
Особени белези – обичат да живеят в чужди къщи
Чудесно е по това време на годината в Бояна – цъфнали овошки, свежо зелена трева, чист въздух и спокойствие. Неслучайно много от мерцедесите без номера стартираха до преди година и половина именно от Бояна, за да се отправят към ЦК на БКП, Държавния съвет, Народното събрание. Случаят, за който ще стане дума по-долу, датира от времето, когато автопаркът на висшия комунистически ешелон още се състоеше от съветски коли: ЗИМ, ЗИЛ, чайки (вътре с персийски килимчета) и волги (за по-дребни риби).
ПРЕДИСТОРИЯТА
През 1939 г. строителният инженер Радой Радев купил място в Бояна. С много труд и мерак за няколко години, защото такива били финансовите му възможности, издигнал по свой проект кокетна къща, в която от 1948 г. заживял с жена си и двете си дъщери. Момичетата пораснали, сдобили се с братче. Всичко вървяло добре до момента, когато хубавите вили и градини н полите на Витоша привлекли вниманието на хората, които се разпореждаха с живота ни доскоро. Съдбата на Бояна била решена в някой кабинет с портрет на Ленин, Георги Димитров или Дзерджински. Усърдни чиновници веднага пристъпили към изпълнение на партийната повеля.
Една по една започнали да отчуждават къщите. На свободните терени построили нови, най-личната за другаря Вълко Червенков. Между новите жители на Бояна били: Георги Трайков и тримата му синове (във вилата на сем. Шишкови), генерал Иван Михайлов, Титко Черноколев, Милко Тарабанов и ред други функционери на БКП, съзнаващи, че са заслужили по-специални условия на живот и грижи заради големия си принос за просперитета на България.
ВИСОЧАЙШЕТО ПРИСЪСТВИЕ СЕ ПОЧУВСТВАЛО
Кварталът бил блокиран от милиция. За да отидат на училище в Княжево, Ева и Люба Радеви трябвало да прекосяват нивите, защото не можело да минават по улиците. Когато семейството очаквало гости, трябвало да предупреждават в комендантството. Веднъж техен приятел проявил неблагоразумие да ги фотографира на балкона. Охраната веднага осветила филма – да не би да е попаднал в кадър стратегически обект, имение на наш другар. Радеви имали куче, наредили им да го махнат. Същата заповед получил и овчарят бай Иван, който волю-неволю оставил стадото без четириног пазач. В боровата гора на края на махалата се появила табела „Стреля се без предупреждение!“.
Все повече вили сменили собствениците си. Писателят Кремен трябвало в срок от два дни са се прости с артистичната си къща, която много обичал. На мястото на вилата на инж. Михаил Таков си построил дача Пенчо Кубадински. Зад непрогледна тараба се заселил самият Тодор Живков. Какво точно строили и пристроявали там, простосмъртните съседи така и не разбрали. Във всеки случай, за да се осигури безопасността на държавните мъже и домочадията им, живеещите на ул. 27-а (днес „Секвоя“) получили персонални пропуски. Един вид – разрешава ви се да се прибирате вкъщи.
Всичко това било само прелюдията към по-нататъшните „мероприятия“ на авангарда на работническата класа в Бояна. През 1966 г.
ДОШЪЛ РЕД И НА РАДЕВИ
Да напуснат къщата си, защото присъствието им очевидно нарушавало целостта на партийно-правителствения архитектурен ансамбъл. Семейството получило в замяна друга къща, няколко преки по-надолу на ул.“Червена искра“ (колко символично). Според документите, оформящи новото им имотно състояние, те се считат за напълно компенсирани. Нищо, че сградата, в която се преместили, била 10 – 15 години по-стара от тяхната и без гараж, а дворното място – с 500 метра по-малко. Инж. Радев се поболял от нерви. Безочието на властниците стигнало дотам, служителят от УБО Саралиев да го кара да подпише декларация, че сам е пожелал размяната, но г-н Радев отказал да го стори.
СТАРИТЕ ХОРА СИГУРНО ПАК ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ МЕСТЯТ
Неотдавна сем. Радеви било посетено от актрисата Таня Губиделникова, бивша собственичка на дома, в който живеят и днес (досега не се познавали). Какво да правим оттук нататък, питали се взаимно домакините и гостенката в някогашната си къща. По закон нещата са съвсем ясни – Радеви притежават нотариален акт за къщата, да му мисли г-жа Губиделникова. Само че моралът на тези хора не им позволява да постъпят така ( може би защото не са комунисти трето поколение и изобщо не са комунисти). Сред купищата жалби, които се трупат във Великото народно събрание, има и една, подписана от сем. Радеви. Ако си получат обратно къщата на ул.“Секвоя“ – добре. Макар че перспективата да се местят отново с цялата си покъщнина и болните си над 80-годишни родители никак не въодушевява Ева и Люба Радеви. Да останат в сегашната вила би било за сметка на Т. Губиделникова . Да направят някаква размяна с апартамент в града…
Със същите или подобни проблеми ще се сблъскат и останалите ощетени собственици на места и вили в „царското село“. До сем. Радеви например на ул.“Червена искра“ 6 чака решение за по-нататъшното си предназначение голяма удобна вила с тераса и парно отопление, която е била нещо като оборотна база на УБО. Говори се, че е някогашна собственост на еврейска фамилия – Алкалай. По различно време в нея са живели Георги Цанков, семейство Луканови (повече от година), Дража Вълчева, Петър Дюлгеров. В момента вилата е предоставена на господин в инвалидна количка, който се казва Стоименов. До 10 ноември пред входа й всеки ден спирала колата, дето разкарваше вкусни ястия за жълти стотинки на слугите на народа. Как се оправят с прехраната този род боянчани, откакто службата-кърмилница не съществува – бог знае. Но това е отделна тема, която заслужава специално внимание.
Ася Грънчарова
в.“Демокрация“ – 10.05.1991
Руска рулетка
Коментар на водещия Светослав Иванов, bTV - 29.01.2023
Всичко започна с няколко прости въпроса. Въпроси, които щяха да го изстрелят до върха на властта. Първо попита народа си: „Съгласни ли сте страната да се оттегли от Лигата на нациите?“. И народът каза – да.
След това попита същия народ: „Съгласни ли сте да слеем позицията на президента с тази на премира?“. И народът каза – да.
След година попита народа си за трети път: „Съгласни ли сте да анексираме Австрия?“. И народът каза... да.
Всички знаем какво следва. Но след тези референдуми, с които Адолф Хитлер легитимира стъпките си към всеобщата световна катастрофа, германците никога повече не си и помислят да организират референдуми, спомняйки си точно въпросите, с които нацизма си проправя път под общото одобрение на обществото.
Защото както обичал да казва и Хитлер – „Аз изпълнявам волята на народа си“.
За щастие, тези времена би трябвало отдавна да са зад гърба ни, но голямата историческа поука е, че обществата, в своето моментно отчаяние, крайности и емоции, могат да вземат решения, които да объркат живота за поколения напред. Като онзи момент, в който в древна Елада, гражданите на Атина гласували на референдум „Да бъде ли убит Сократ?“.
Отговорили с „да“ и убили Сократ, чиято смърт е резултат от ... референдум.
Представете си сега референдум у нас, в който някой ни пита – да бъде ли бит с камъни този или онзи в центъра на стадион „Васил Левски“? Какъв ще е отговорът според вас?
Референдумите на теория звучат справедливо – директен акт на демокрация. Но на практика – всяка диктатура или популизъм често започва с идея за референдум.
След Хитлер, в Западния свят винаги много са внимавали с референдумите. А на Изток – точно обратното. Комунистическата власт потапя България именно след „народен референдум“. Същите референдуми се провеждат във всички страни отвъд Желязната завеса. Затова и републиките ни се нарекли „народни“. Защото „народът е решил“ и „властта е в ръцете на народа“.
Това продължава и днес. Спомнете си за „референдумите“, с които уж територии от Украйна „поискаха“ да се присъединят към Русия. И Путин просто реши да изпълни „волята народна“… и кръсти Донецка „народна“ република и Луганска „народна“ република. Защото „народът на референдум поискал“.
Странни неща се случват в България напоследък. Отново се събират подписи за референдуми. На нашите плещи се прехвърлят въпроси, за които обикновено нямаме нито достатъчно информация, нито експертиза. Тогава идват политическите послания, които опростяват още повече въпросите. Те могат да направят популярни непопулярните, но като цяло референдумите в демократичния свят разделят обществата.
Защото всеки референдум в модерния свят е съпроводен със зверска дезинформация по всички социални канали, невиждана по мащаб в миналото. Това не прави хората по-информирани, прави ги по-поляризирани. Защото няма голям политически процес, който да се свежда само до „да“ или „не“.
Когато Дейвид Камерън инициира референдума за Брекзит през 2016, той го прави с идеята веднъж завинаги да отслаби позициите на политическите си опоненти, които са противници на ЕС. Но точно в този исторически момент обществото възприема въпроса като за и против имиграцията на фона на сериозни икономически проблеми. И бум – британците са вън, след „Глупостта на века“, както много английски анализатори нарекоха Брекзит.
Защо „глупост“, казвате си вие? Защото британците се разделиха на две почти равни половини. Можем ли да кажем, че референдум като Брекзит има пълна обществена легитимност? Не, защото за излизане от съюза гласуваха едва 4% повече, от тези които искаха да останат. Този референдум има легитимността на мнозинството, но не и на обществото.
В този смисъл, много ми се иска да видим повече политици, които предлагат решения, готови да носят отговорност за тях, а не да подхвърлят въпроси и прехвърлят отговорност върху една част от обществото, които биха гласували така, както на самите инициатори им се иска.
В крайна сметка, всеки избор, който правим е огледало на нашата представа каква България искаме – а политиците и партиите са точно отражение на нашия колективен манталитет. В този смисъл, техният избор също е плод на народната воля и избор, без тя да е ограничена само до отговорите с „да“ или с „не“.
Всичко останало в момента прилича на рулетка. Руска рулетка.