Ася Грънчарова

Сценарият от 1992 се повтаря

С ЙОРДАН СОКОЛОВ – председател на 38-то народно събрание, разговаря Ася ГРЪНЧАРОВА

„Един вестник дава трибуна на всеки, който казва нещо срещу мен и особено на компрометирани хора, които искат да ме злепоставят – убеден е Йордан Соколов. – Чета как манипулативно е представено всичко. Да не говорим за чудовищните лъжи и клевети“.

• Защо е толкова жестока атаката, и то точно от един вестник, срещу вас и защо тя не спира, г-н Соколов?
• Смятам, че вече стана ясно защо един вестник ме атакува в продължение на месеци. С дадено нареждане всеки ден да присъствам в него.
• Заради това, което казахте по адрес на главния му редактор?
• Смятам, че заради него. Но този вестник за мен наистина е изразител на действията на старите специални служби. Имам предвид неговото поведение по време на управлението на СДС през 1991 – 1992.
• И тогава ли беше „флагман на компроматната война“?
• Да. Този вестник тогава атакуваше по най-жесток начин всяка промяна в МВР. Понеже сега се поставя въпросът за ДС, аз искам да припомня, че през 1991 – 1992 г. с мои заповеди не можеше бивш служител на ДС да заема ръководно място в системата на МВР. Това стана причина дори в Бялата книга на правителството на Виденов да се посочва, че най-отрицателното при управлението на Филип Димитров спрямо МВР било, че на ръководни места в министерството били издигани полицаи, а не бивши служители на ДС. Освен това уволних наведнъж 55 процента от състава на Националната служба за сигурност – всичките бивши служители на VI управление на ДС.И това според мен създаде  огромна съпротива от страна на бившата ДС. Тогава аз също трудно си обяснявах защо в.“Труд“ е толкова срещу мен. Ако прегледате течението, може би след г-н Филип Димитров аз бях най-атакуваният в този вестник.
• Тогава се пишеше, че МВР е обезглавено, че професионалистите са прогонени.
• Да, аз си спомням как уволниха трима служители от СДВР и това беше „черен ден за българската полиция“. Уволних например началника на V РПУ, който беше хванат, че от служебния си телефон по някакви сделки за фирма на баща си беше навъртял 13000 лева. Тогава министерската заплата беше 2800 лева. Пак имаше реакция. Всяка кадрова промяна в МВР беше съпроводена специално в този вестник от много остра реакция. Аз неслучайно казвам, че това повторение на стария сценарий, защото кризата през 1992 започна именно като парламентарна криза – с оставката на г-н Савов. Сега, когато искаха моята оставка, ДПС например се бяха подписали и под мотивите за фестивала в Торонто, предназначен за 25000 българи в Канада. Ами тези хора забравиха ли, че 350000 души, прогонени от същите тези комунисти, са българските изселници в Турция. Ако решим там да организираме фестивал, ще бъдат ли против него?
• Сигурно ще бъдат срещу това да ползвате самолета на отряд 28.
• Но с този самолет водих пората, които изнасят фестивала. Той не ме вози само мен. Аз можех да си замина, и то при не по-лоши условия, с редовен полет. Нещата ще стават все по-остри, сега всички възможни усилия ще се хвърлят от тези сили, които никога няма да се примирят с това, че България къса с миналото си, че я приемат в Европа и наистина вече има едно ясно бъдеще. Вървейки по този път, тя ще стигне в Европа, но така се отдалечава от други, а точно това не се харесва.
• Срещу вас във въпросния вестник се цитират твърдения на конкретни лица – политици, бивши служители на МВР и пр., отделно ви громят самите журналисти.
• Да. Непрекъснато се повтарят случаи от моята биография, например, че съм бил на поверителна работа в завод 12 през 1950 г. Истината е, че тогава след като не ми беше разрешено да кандидатствам, намерих работа в един фонд „Взаимопомощ“ на работниците от горското и селското стопанство, който беше в ликвидация и беше назначил много хора с ненанесени вноски. Най-обикновена взаимоспомагателна каса и понеже по-рано в него с нанесени вноски са членували работниците от завод 12 (преди той да стане някакво военизирано предприятие) , трябваше там да отиде човек да нанася на място вноските. Това е. Гледам по какъв начин да представя това, че бях нещатен сътрудник на „Лични писма“ на ЦК на комсомола. Едва ли не това било най-важният отдел на ЦК на ДКМС, едва ли не там работели най-сигурните хора. Истината е, че аз бях помолен да оказвам помощ, когато там се получат писма с правни въпроси, и предимно съм предлагал отговори на писма с жилищна тематика. От членове на комсомола, които се оплакват, че нямат жилище, че живеят в тежки условия , че са получили жилище пък вече като не работят във ведомството и пр.
• Луджев каза, че има подписана от вас декларация за сътрудник на VI управление на ДС и сте специализирал в школата в Симеоново.
• Ами, това са абсолютни лъжи. Никога нито съм бил сътрудник, нито съм подписвал декларация. Смешно е да се твърди, че съм изкарал школата в Симеоново. Нека да се провери някога стъпвал ли ми е кракът в тази школа освен един-единствен път – като министър, и то по повод връщането на Американския колеж в София.
• „Демокрация“ още през 1993 публикува документ, подписан лично от Луджев, че се поставя в услуга на ДС. Защо според вас се чувства засегнат сега, това не е нещо ново?
• Не знам защо. Една хилядна от това, което се инсинуира по отношение на мен, ако беше истина, сигурно в.“Труд“ щеше да ме защитава така, както защитава сега г-н Луджев, а не да бъде срещу мен.
• През 1992 Тренчев също беше активна фигура, сега пък сензационно се обажда от Брюксел с „разобличаващ“ документ в джоба.
• Това е смешно, защото става дума за един официален доклад, макар и строго секретен, на НСБОП, отправен до определени адресати. Един случай, който медийно беше отразен, при който министър-председателят награди хората, разкрили и осуетили по-нататък използването на този канал. Какво откритие е това на г-н Тренчев? Той или не може да се ориентира , или хвърля някакъв кьорфишек, пък каквото излезе.
• Димитър Луджев твърди още, че сте участвали и във „възродителния процес“.
• Той може да иска да се докара на своите приятели от ДПС, но е смешно един адвокат, какъвто аз бях, по граждански дела да има каквото и да било участие във „възродителния процес“. Винаги съм имал отрицателно отношение към този процес и го доказах именно като министър през 1992. Аз отстраних един по един от системата на МВР всички хора, които фигурираха в Указ 1313 на Държавния съвет за награждаване за заслуги във „възродителния процес“, които все още бяха останали в системата на МВР. Но за мое учудване в момента, в който направих това, ДПС ми поиска оставката като министър на вътрешните работи.
• Когато се гласува вот на недоверие към правителството на Филип Димитров, имаше предложение вие да станете премиер, но ДПС беше против.
• Да, макар че за мен това е необяснимо, защото като министър едно действие, нито едно изказване не съм направил срещу ДПС. Подсещате ме за твърдението на Луджев, че на заседанието на ПГ на СДС през 1992, когато се обсъждаше кой да бъде номиниран за кандидат за министър-председател, след като ПГ за моя изненада и разочарование отхвърли кандидатурата на Светослав Лучников, Луджев ми бил отправил същите въпроси – дали съм бил сътрудник, дали съм подписвал декларация, дали съм завършил школата в Симеоново. И аз не съм отговорил на тези въпроси. Всъщност тогава ПГ ме номинира за кандидат за премиер и след това ДПС на едно свое заседание на тяхната ПГ не ме одобри. Твърдението на Луджев е смехотворно, ако не засягаше толкова важни неща. Но за всичко, което казвам, има свидетели.
• Плочата за самолета на отряд 28, с който пътувахте до Канада, отново се върти. Звънили са в Кипър да питат оправдали ли сте парите на българския данъкоплатец с участието си във форума в Никозия…
• Това са недостойните манипулации на един вестник. Нещата непрекъснато се представят като че ли аз съм заминал за Канада със съпругата си с правителствения самолет. А не се казва, че използвах това мое право , за да заведа там световноизвестната певица Александрина Милчева, четири състава, които за пореден път прославиха България на този фестивал, който бе окачествен като най-големия чуждестранен фестивал, организиран в Канада през тази година. За посещението ми в Кипър същият този вестник писа, че това било, за да присъствам на кметска вечеря. А не че отивам начело на делегация на една много важна среща дни преди решението за визите – среща на председателя на Европейския парламент с председателите на парламентите на страните – кандидатки за членство в ЕС. И че по мое предложение в декларацията на форума залегна изрична точка, че се подкрепя безусловното премахване на визите за България.
• Но нали и другите държавници – и президентът, и министър-председателят – пътуват с тези прословути самолети от отряд 28, защо точно с вас са се захванали така настървено?
• Защото аз очевидно настъпих много жестоко някои хора, макар че това, което се изнесе по отношение на тях, те го знаят най-добре.
• Внесеният законопроект за досиетата дали е достатъчно обмислен, или има да се доизпипва?
• Трябва много да се работи по него. Аз винаги съм бил за разкриването на досиетата. И дори сега се подписах като вносител. В сегашния му вид законът е заимстван от Германия. От комисията Гаук. Но се забравят две много важни неща: че комисията Гаук извърши блестяща работа, обаче там архивата на ЩАЗИ беше хваната „по бели гащи“ веднага, а тук те са имали възможност да я прочистят. И второто за мен е не по-малко опасно, че разкриването на досиетата ще става, след като БСП се беше върнала във властта. Докато през 1990 още не се знаеше кой кой е, кой е лидер, какво влияние ще има, от 1994 до 1996 вече структурата на СДС, на опозицията, с тежестта на всеки един вътре в нея, беше съвсем ясно очертана. И на мен ми се струва, че никак не е трудно да се изфабрикуват.
• Нови досиета?!
• Защо не? Например как стоят нещата с тези картончета, които КС отхвърли? Те са няколко вида, но всичките имат връзка с един регистър, който се води от 1944 до 1990. В регистъра има поредни номера, обаче в него е само псевдонимът на агента. Твърди се, че не могат да бъдат направени нови картончета, защото те трябва да носят съответния номер, който ги свързва с регистъра. Това би било така, ако нямаше унищожени досиета и картончета, при което остават свободни номера в регистъра. И с тези номера могат да бъдат свързани новоизработени картончета.
• По тази логика никой не е застрахован. За всеки може да се изфабрикува досие, че е бивш агент.
• Това е една реална опасност. И затова аз бих сложил ударението върху данни, които произлизат от самите хора.
• Декларации и други документи с подписа им, че са пожелали или не са отказали да работят за ДС?
• Да. Техни донесения, техни рапорти. Защото другото е много опасно.
• Тази компроматна война струва много пари на някого, нали?
• Е, те имат пари. Много пари изчезнаха, много пари бяха изнесени от България. Хората трябва да разберат: отсега до изборите се решава съдбата на България. Дали тя ще продължи по поетия път на отваряне на Европа към нас, или ще си останем отритнати от Европа и с единствената възможност да се върнем там, където бяхме вчера.                                                                                                                                                                в."Демокрация" - 08.12.2000

by Ася Грънчарова

Русия умря. Няма такава държава, нито такъв народ.

by Ася Грънчарова

Сватби за богоизбрани

Ася Грънчарова

Днес подлагаме на безпощадна критика нашето недалечно минало и главните действащи лица в него. Вниманието ни най-често привличат хората от висшия ешелон. Не трябва да забравяме обаче, че често пъти по-големи своеволия от тях са вършили верноподаниците от обкръжението им. Именно те са били главните инициатори на всевъзможни „аристократични“ прищевки, създавали са условия за изпълнението им и раболепно са ги поощрявали. Да се върнем няколко години назад.

ПЪРВИ СЛУЧАЙ

През 1979 г. в центъра на София предстои откриване на нова ритуална зала за бракосъчетания – на бул.“Витоша“ 15. Три двойки щастливци вече са записани, но довършителните работи не са приключили и тогавашната директорка на залата Надежда Спирова се принуждава да ги венчае в кабинета на шефа си. Точно по това време решават да свържат съдбите си и двама не съвсем обикновени млади хора – Владимир Живков и Маруся Мирчевска. Започва трескава подготовка в две посоки – оформяне на залата и усъвършенстване на ритуала. Всичко трябва да бъде „окей“ за една седмица. Откриването на новата зала се използва като повод за „обогатяване на ритуала“ с нови моменти и подчертаване тържествеността на събитието. Но едва ли само това е било причина за разиграването на сватба като представление

С УЧАСТИЕТО НА ИЗВЕСТНИ СТОЛИЧНИ АРТИСТИ

Досущ като в театър – репетиция по сценарий, с режисьор и музикален съпровод. Високата чест да „играят“ булката и младоженеца се пада на Гинка Станчева (тогава заслужила или може би вече народна артистка?) и на нейния съпруг Пейчо Пейчев. Другите роли (кумове, родители на булката, Той и Дъщеря му) се разпределят между артисти главно от театър „Сълза и смях“. Подробностите около „вълнуващия“ спектакъл би трябвало да си спомнят актьорите участници, като се има предвид тяхната тренирана памет.

Оказа се, че не е така. При споменаването на тази случка отпреди десет години Гинка Станчева изпадна в „пълна амнезия“. Според нея съпругът й също няма никакъв спомен от този епизод. Вероятната участничка в необичайното представление Тамара Карабойкова от „Сълза и смях“ на молбата да разкаже нещо повече отсече: „Без мен!“ Странно. Всъщност не – приемането или отказването на една роля също е позиция. А тази – да се движиш по команда из недовършената зала за сватби, без да произнесеш нито една реплика и без публика, не е от най-почетните…

По-паметлив и отзивчив излезе 80-годишният Любомир Калинов ( преди премахването на званията – заслужил артист), на когото като методист по театралната самодейност на бившия Благоевски район била възложена режисьорската работа.

„Моята задача беше театралната постановка – разказва Калинов. –Наех актьори: Гинка и Пейчо, Стефан Цонков (Тодор Живков), Ралица Димова, Бочо Василев и още две актриси. Викнаха ме, дадоха ми сценария. Щеше да кумува Георги Йорданов – тогава първи секретар на Градския комитет на БКП. „Щом е Калинов, аз съм спокоен“ – казал той. Нали е от Сливен, а аз преди години бях там директор на театъра. Един ден (преди тази сватба) ме срещна на улицата и призна, че благодарение на мен обикнал театъра, спомена ролите, в които ме е гледал. Започнахме репетициите. Въпросът беше да се намерят местата на хората в залата. Оттук ще мине този, оттам - онзи. Това като че ли го искаше най-много УБО-то. Имаше комисия и хора, които  през цялото време се въртяха там. Не одобриха длъжностното лице Спирова и искаха да я сменят.Пожелаха да вземат нейна колежка от Коларовски район. Аз не дадох. Рекох – обида за жената. Може ли такова нещо!“

„Семейство Живкови изобщо не се месеха, но другите покрай тях , не знам имената им, раздухваха нещата – с такова впечатление е останала Надежда Спирова. – Те искаха непременно да допринесат с нещо, та сватбата да се получи по-различна от останалите. Един мой колега например, директор, по-възрастен от мен, беше съгласен да лази, за да ми стане помощник. Пак повтарям, това предварително разиграване на ритуала не беше по идея на Живкови, а на антуража им. И може би за катастрофата ни сега носят основната отговорност именно такива хора“.

На самата сватба Любомир Калинов изпълнява ролята на церемониалмайстор. В паметта му между другото изплува следната живописна картина:

„В 11.00 ч. дойдоха Тодор Живков, хора от Плевен, гости, близки. Стоят отвън и чакат. Тодор Живков иска да влезе. Аз не го пускам. Младоженците закъсняха с 10 – 15 минути. Първо трябваше те да дойдат в една стаичка за окончателна проверка на документите. Той пак напира да влезе. Викам му: „Оттук ще влязат само кумовете и младоженците“. Отварят се вратите – той пак тръгва пръв да върви. Аз го дърпам:“Не. Тук.“ Ама той нали е научен навсякъде да бъде пръв… Започна церемонията. Тодор Живков иска да застане в центъра, а трябва да е отдясно. Когато мина всичко (получи се много добре), той пак тича в средата – вече за поздравленията. Хващам го и го завеждам до родителите на момичета. От УБО-то донесоха куфари с нещо за почерпка. А той: „А хаирлия да е! Сега тука вие от Плевен ли сте? Ние с вас ставаме роднини. Ха-ха-ха!“

Типично. Познатата ни „непосредственост“, кръшният смях. Колко ли зор са видели служителите на протокола, докато го научат как да се държи с чуждестранни гости, на конгреси и приеми. Колко ли бърза реакция е трябвало да имат личните му преводачи, за да редактират в момента бисерите…

И така бракът е сключен. Младата двойка, Кумът (инициатор на предварителната сватба-театър), Високият сват, другите близки и добре сложените мъже с костюми – сватбари по задължение – си тръгват. Надежда Спирова и Любомир Калинов облекчено въздъхват. Не след дълго артистите получават полагаемите им се хонорари, а ритуалът продължава да се изпълнява за простосмъртни.

ВТОРИ СЛУЧАЙ

Годината е 1983. В същата зала предстои сключването на друг, пак много важен брак – между Ивайло Костов и Росица Джагарова. Този път сюрпризът за служителите, които водят обреда, идва от Таткото на момичето.

Разказва Иван Митов, главен специалист по радостните обреди в община „Средец“ и председател на методическия съвет при Столичния обреден дом:

„Един ден нас – неколкото директори на обредни домове – ни извикаха в залата на бул.“Витоша“ 15. Оказа се, че трябва на бърза ръка да усвоим нов сценарий – дело на заместник-председателя на Държавния съвет и председател на Комисията по духовни ценности Георги Джагаров и композитора Красимир Кюркчийски. Те двамата сами си бяха възложили тази задача, през главата на тогавашната Национална комисия по социалистическите празници и обреди. Новият ритуал траеше 40 минути (предишният се изпълняваше за около четвърт час). Допуснати бяха груби грешки от рода на изместване на наздравицата преди младоженците да са се разписали. Длъжностното лице трябваше да казва: „Обявявам брака за действителен“ (а не сключен), но само съдът има право да се произнася в този смисъл. Вместо с „Добре дошли!“ трябваше да посрещаме хората с „Да се поздравим за мира на земята и възхода на родината“. Самото слово започваше с: „Когато великият наш поет и революционер Христо Ботев тръгва да умре за свободата, той казва на „другарката си“…И така нататък.

БЯХМЕ ШОКИРАНИ ОТ НЕЛЕПОСТИТЕ

в сценария, но никой не смееше да изкаже мнението си. А Джагаров очакваше хвалебствия – така беше свикнал. Кюркчийски го потупа по рамото и каза, че това е най-добрият сценарий, написан досега. На което Джагаров пък отвърна, че това е най-добрата музика, която може да се напише за подобна цел.

Бяхме изумени и от факта, че така грубо се намесват в работата ни. Разбрахме, че предстои сватбата на дъщерята на Джагаров и той иска с един куршум да удари два заека – да блесне с нещо необикновено на подписването и да се облагодетелства материално. Говори се, че авторите са получили солидни хонорари.“

Сватбата в навечерието на Коледа 1983 г. естествено била помпозна. Въпреки че вместо актьор, както била първоначалната идея (тук поне домакините успели да се наложат – не всеки има законно право да сключва брак), изпълнил ритуала Павел Николов, представителен мъж, специално повикан от друг район. След подписването в залата бил устроен коктейл (опитайте се да си издействате същата привилегия…). „За такива случаи се готвехме отдалече – обяснява И. Митов.-„Разпръсвахме“ всички останали заявки преди или след определената дата, пращали сме хора и в друг район. Излишно е да напомням, че улицата се измиваше до блясък, а автомобилите бяха държавни“.

Допреди няколко месеца, “обновеният“ ритуал е бил задължителен за цялата страна. Единствено смесените бракове са били пощадени от патриотичния сценарий.

Музикално-поетичната интервенция на тандема Кюркчийски – Джагаров в областта на радостните обреди има и продължение. Преди година – две те предявяват претенция да им се плаща процент авторско право върху всеки сключен брак.

„С очите си видях жалбата от двамата, която една другарка от института по патентоване донесе на тогавашния ръководител на Столичния обреден дом др. Водас. Ние докладвахме случая на др. Елен Петров от СНС. Той се усмихна и ни успокои: “Нека ни съдят! Ще видим дали ще го направят!“

***

Доста се колебах дали да разкажа първата история или да я запазя за себе си. Причината – това, че не съм запомнила с лошо Владимир Живков – свенливото тихо момче, с което случайността ме събра на два пъти в една класна стая – в кварталното училище „Априлов“ и руската гимназия. Но в един момент си казах, че всъщност и Маруся няма вина за „предпремиерното представление“ с участието на известни артисти. Идеята за него и за други подобни капризи е дошла от обкръжението на фамилията, което по обясними причини се е престаравало. А на втория случай се натъкнах мимоходом благодарение на репликата на Н. Спирова: „После вече Джагаров промени сценария за дъщеря си, та ни направи на луди“.

Стана ясно как го е постигнал. Но само тях ли се опитаха „да правят на луди“ до неотдавна?

в.“Поглед“ – 16.04.1990 г.

by Ася Грънчарова

Животът е лош хазаин за мен, но не сломи духа ми

Животът е лош хазаин за мен, но не сломи духа ми

Доайенът на 39-ото народно събрание Светослав Лучников утре навършва 80 години. Репортер на „Демокрация“ го откри в болницата „Лозенец“, където е на лечение. Политикът публицист бе любезен да отговори на няколко въпроса по телефона.

• Господин Лучников, в какво състояние на духа ви сварва този юбилей?
• Аз съм винаги с висок дух , не го губя и сега.
• Макар че животът не ви е поднасял много приятни изненади…
• Животът за мен е много, много лош хазаин. Обаче въпреки това не успя да сломи духа ми.
• Ако трябва да направите телеграфна равносметка на изминалите години, на какви етапи бихте ги разделили?
• Завърших русенската мъжка гимназия. Тогава минавах за човек с леви убеждения, защото бях против личния режим на Борис III и се борех за възстановяване на Търновската конституция. По този начин продължих до 9 септември, когато, полъган, даже подкрепих народната власт. До момента, в който разбрах, че тя е всъщност едно прикритие на комунистическата диктатура. И затова се обявих решително против ОФ-то, както обичам да казвам и сега – дори преди Гемето. Веднага след завършването на университета бях поканен за асистент, но след две години и половина бях уволнен поради политическа непригодност. Така завърши първият период, когато животът ми следваше една линия която ми харесваше.
• Кога започна да не ви харесва начинът, по който живеете?
• Моето убежище беше Народната библиотека, където прекарвах всеки свободен миг. И понеже там постъпваше почти всичко важно, което излизаше на запад, бях в течение на световния културен живот. По онова време пишех разни неща, които видяха бял свят след 1989. Но преди това даже не правех опит да ги публикувам, защото бяха в явно противоречие с тогавашната официална литературна линия.
• Остана да проследите „демократичния“ си период.
• От самото начало взех участие в установяването на новия демократичен ред в страната. Бях министър на правосъдието и вицепремиер в правителството на Филип Димитров. Аз високо ценя участието си в този кабинет и смятам, че той е малко неправилно оценен от нашата общественост, защото той извърши трайни промени в живота ни. Оттогава именно в България задуха демократически въздух. Оттогава аз непрекъснато съм в политиката като народен представител, участвам в обществения живот като публицист, написах извънредно много статии.
• Съхранихте ли своя оптимизъм?
• Въпреки че претърпяхме жестоки поражения през 2001, аз съм оптимист. Смятам, че СДС ще продължи да бъде основна опора за надеждите на българския народ. Затова е необходимо СДС да се да се отърси, да пропъди от себе си и последните остатъци от пората, които го компрометират, и трябва да укрепи редиците си. До следващите избори има достатъчно време, за да може СДС отново да застане начело на българската десница.
• От висотата на вашите 80 лета какво е посланието ви към лидерите на СДС и седесарите?
• Лидерите на СДС да бъдат самокритични към грешките, които извършиха, а към всички седесари – да не забравят, че освен СДС друга опора нямат. Да не забравят, че тъкмо хората, които компрометираха СДС с нечестиви дела и лично обогатяване, излязоха от партията, за да я атакуват. Затова седесарите да не се поддават на техните внушения. Нека хората да бъдат сигурни, че СДС ще намери сили да се възобнови.
• Кога ще ви видим отново в парламента, живот и здраве?
• Още десетина дни сигурно ще трябва да остана тук, понеже се налага едно по-сериозно лечение на краката ми. То няма нищо общо с моето основно заболяване, от което бях опериран преди две години. Но трябва да се лекувам, защото иначе мога да загубя крака си.
• По какъв начин ще отпразнувате своя юбилей, макар че не сте в най-добра форма?
• (Смее се.) Който се обади или дойде, ще бъде добре дошъл. Но това ще е съвсем скромно болнично честване. Такова, каквото го е отредила съдбата.
• „Демокрация“ в аванс ви честити рождения ден и ви пожелава здраве.
• Благодаря. Много съжалявам, че тук ми липсва компютърът, за да ви изпратя по e-mail една статия. Всичко добро на цялата редакция.

в."Демокрация" - 2.02.2002

by Ася Грънчарова

Кръпката: Отивам да свиря в Киев, вярвам в чудеса - "Ролинг стоунс" забиха в Куба и Фидел гушна букета

Щастлив съм, че днешна България отново е част от европейската цивилизация, каквато е била преди червените хмери

28FEB2023

"Откакто чух Beatles и Rolling Stones, съм в Еврозоната. Щастлив съм, че днешна България отново е част от европейската цивилизация, каквато е била преди червените хмери да налазят нашите земи! Сега, естествено, подкрепям историческата саможертва на Украйна да се откъсне от съветизацията. Понякога ми пишат "като си толкова за Украйна, отивай там да се биеш"... и подобни заяжданици от хора, на които отколе моята ясна антиболшевишка, антивоенна и пр. позиция е трън в робските им души". Това написа във Фейсбук Васко Кръпката.

"Да, винаги ще помагам с музика и с цялата си душа да сме с колкото може по-високо вдигнати глави. Да сме свободни и да отстояваме свободата, която е извоювана с много усилия. Днес заминавам за Украйна, по покана на една международна хуманитарна мисия, с българско участие, където с китара в ръка ще се опитам да повдигна духа на хората, които работят там за мир и победа на доброто срещу злото. Ще посвиря в Киев, където с българската част на тази мисия ще посрещнем 1-ви март като предвестник на пролетта и надеждата за скорошна победа над болшевишкия напоен с кръв мракобес! ... Пък знае ли човек? The Rolling Stones свириха в Куба и Фидел гушна букета...кой знае...вярвам в чудеса...", казва още рокаджията.

От както чух Beatles и Rolling Stones съм в Еврозоната. Щастлив съм, че днешна България отново е част от европейската цивилизация, каквато е била преди червените хмери да налазят нашите земи! Сега естествено подкрепям историческата саможертва на Украйна да се откъсне от съветизацията. Понякога ми пишат „като си толкова за Украйна отивай там да се биеш”.... и подобни заяжданици от хора, на които отколе моято ясна антиболшевишка, антивоенна и пр. позиция е трън в робските им души. Да, винаги ще помагам с музика и с цялата си душа да сме с колкото може по-високо вдигнати глави. Да сме свободни и да отстояваме свободата, която е извоювана с много усилия. Днес заминавам за Украйна, по покана на една международна хуманитарна мисия, с българско участие, където с китара в ръка ще се опитам да повдигна духа на хората, които работят там за мир и победа на доброто срещу злото. Ще посвиря в Киев, където с българската част на тази мисия ще посрещнем 1-ви март, като предвестник на пролетта и надеждата за скорошна победа над болшевишкия напоен с кръв мракобес! .... пък знае ли човек The Rolling Stones свириха в Куба и Фидел гушна букета....кой знае....вярвам в чудеса...

Faktor.bg

by Ася Грънчарова

Златното време на Перник е заслуга на инж. Коняров

Магдалена Грънчарова

Във в.“Демокрация“ от 11.IX. 1997 г. прочетох статия от непознатия за мен г-н Цанко Живков „Как Васил Радославов направи пернишките мини печеливши“ (по материали от „Един голям българин“). Останах втрещена от заслугите, които му се приписват. Явно данните са предоставени на автора от  дъщерята на Радославов - Бистра Разсолкова, осиновена от втория съпруг на майка си д-р Разсолков. Много ме заболя, но когато в.“Труд“ на 14 септември публикува второ хвалебствие за същото лице, този път от Красимира Георгиева, не можах да се въздържа и смятам, че съм длъжна да кажа истината.

Дъщеря съм на инж.Георги Коняров – главен директор на мини – Перник, по времето, когато Васил Радославов първо беше само технически директор, а по-късно завеждащ един от рудниците. Моят баща е завършил минната академия във Фрайберг, Германия. От 1925 г. до 1932 г. е главен директор на мини – Перник. Именно той – далеч преди тридесетте години, построява жилища за работниците и инженерите, почивна станция на Витоша за пернишките деца, електроцентрала, обществена баня, детски ясли. Негово дело е и облицованата с мрамор дирекция на мините – и днес архитектурна забележителност на града. Инж. Коняров организира превоз на хората от близките села с коли, наричани миньорки. Предприятието поема разходите за наем, осветление, въглища и превоз на работещите в рудниците, именно по негово време „мината процъфтява“. Раздават се дивиденти на работниците и служителите в края на годината. Комунистите отнеха всички тези привилегии на трудещите се, в чието име взеха властта.

Всяка сутрин излизаше в 5 ч. от къщи и обхождаше всички шахти – проверяваше чрез дежурните има ли газ гризу, за да бъде пусната под земята първата смяна. При една от тези обиколки загуби здравето си, а беше само 44-годишен. Дежурният инженер го заблуждава, че в галериите няма гризу, и той слиза заедно с един работник с карбидна лампа.

СТРАШНА ЕКСПЛОЗИЯ РАЗТЪРСВА ВЪГЛИЩНИТЕ ПЛАСТОВЕ

Баща ми успява да измъкне миньора, за щастие с малки обгаряния, но за сметка на ръцете на директора. От високата температура се стопяват златният  ланец и часовникът на моя баща. Три месеца прекара той в адски мъки в клиниката на Червения кръст ( днес институт „Пирогов“). Претърпя няколко хирургически и пластични операции, за да има отново клепачи и устни от присадена кожа и да се запазят, доколкото е възможно, ушите му. Лекарите обаче не успяха да спасят пръстите на ръцете му и ги ампутираха до първа фаланга. Изпълнението на служебния дълг от инж. Коняров в предоставените от г-жа Разсолкова на вестниците материали е отбелязано с лаконичното „Всяка сутрин директорът (без да се споменава името му – б.а.) на мини – Перник, обикаля по 5 часа всички забои. Проверката започва като по часовник в 5.30 часа“. Това е истина. Както и фактът, че моят баща ( подчертавам, не друг, а той) изгради електроцентрала.

ЖИЛИЩАТА НА БАБОТНИЦИТЕ (ЦЕЛИ КВАРТАЛИ) СА ПОСТРОЕНИ ДАЛЕЧ ПРЕДИ 1930

По-късно може и да е създадена „собствена строителна организация“, която да е поела благоустрояването. Така че „златното време на Перник“ се дължи на инж. Коняров, а г-н Радославов ( на когото аз като дете бях шаферка) може да има някакви заслуги, но те са продължение на делото на баща ми и почтеността изисква това да не се премълчава.Между другото семейството ни издържаше изцяло (облекло, учебни пособия и пр.) по двама бедни ученици, които се и хранеха у нас. След злополуката баща ми продължава да работи в мините до 1932, когато административният съвет го обвинява, че е построил излишно мощна електроцентрала и твърде луксозна сграда на дирекцията. Директорът обяснява, че трябва да се строи за бъдещето, защото „днес Перник е село“, но той ще се разрасне като въгледобивен център“. С тези думи инж. Коняров подава оставката си. Освен направеното в Перник равносметката на неговия достоен живот включва много научни трудове в областта на минното дело, между които „Железнорудните находища в България“, „50 години мини – Перник“, геоложки проучвания и др. Предложено му би да води катедра в МГИ, но той отказа поста. За приноса си беше отличен със златен Орден на труда.

Баща ми почина на 85 години, като до края на дните си беше със завидно бистър ум. Той никога не се оплака от съдбата си, но когато по радиото съобщаваха за нещастия с миньори у нас или по света, сълзи потичаха от очите му.

ГОДИНИ НАРЕД ПОЛУЧАВАШЕ ПЕНСИЯ ЗА ПРОСЛУЖЕНО ВРЕМЕ 64 ЛВ.

Докато един ден съпругът ми д-р Кирил Грънчарова, който цял живот работи в клиниката за професионални заболявания на миньори, не го попита взел ли е обезщетение за трудовата злополука. Оказа се, че не е взел, но са минали 20 години давност и е загубил правата си. Тогава мъжът ми го представи на ТЕЛК и му определиха I група инвалидност, за която се полагаха 100 лв. пенсия. А майка ми, която цял живот го е обслужвала, получаваше 12 лв.

Моят баща беше един от тези, които работиха и дадоха здравето си в мините, и затова аз дълбоко скърбя днес заедно с близките на мъжете, загинали и осакатени в „Бобов дол“, в рудника „Св.Ана“ в Перник. Аз знам какво изпитват семействата им, кога чуят зловещия вой на сирените, известяващи злополука. Мир на праха на миньорите, намерили смъртта си под земята.

в. "Демокрация"

by Ася Грънчарова

Простотия и наглост превзеха дома ни

Една столичанка разказва за квартирантите натрапници в първите години на „народната власт“

Хора от кол и въже, но със заслуги към комунистите, прииждат на талази в София след 9.IX.1044 г. На тяхно разположение са къщите на „враговете на народа“. Жителите на града се умножават. Смразени от страх, столичани търпят унижения и стават свидетели на примитивен бит и безочие. За принудително настанените в дома й „другари“ разказва Л.К.

Изпратиха ни квартиранти в къщи през 1953 г., когато арестуваха брат ми и го осъдиха в инсцениран процес „за шпионаж“. Тогава държавна сигурност изготвяше списъци на прибраните в затвора и в домовете им настаняваше хора на новата власт от провинцията. Живяха у нас 8 години. Ние, семейство с три деца, се прескачахме в една тясна стая. Майка ми и баща ми – в друга, още по-малка.

Веднъж мама покани на гости на чай възрастни дами, издокарани с шапки, и изведнъж нашият квартирант Райко влезе при тях

ПО ЧЕРНИ ГАЩИ, ГОЛ ДО КРЪСТА И БОС

Мина край гостенките, грабна телефона и води „светкавичен“ разговор с Мелник.Естествено за наша сметка. Той поначало така си говореше. Плащахме огромни суми за телефон. Дамите останаха втрещени, да не говорим как се смути майка ми.

Съпругата на Райко – Таня, Стоянка от граовските села, дойде цялата пъпчива, с плитка, но после се подстрига като гражданка. Веднъж ми каза „Блазе ти, како, че знаеш да говориш по телефон!“ Майка ми метеше двора всяка сутрин и един път й каза: „Таня, помогни някой път и ти“. А тя отговори: „Аз имам само права, нямам задължения“.

Имах немско бельо на цветчета. Таня го видяла на въжето , явно пожелала да притежава същото и по едни свои бели гащи беше нашила цветни парцалчета, също като платнени копчета на дюшек.

При нея взеха да идват разни момчета с коли – млади, нахални „куки“. Свирнат с клаксона, тя излиза и изчезва за ден-два, понякога за три. Като се върне, следва бой. Един път Райко я пое от входа и я шибаше с колана си през целия коридор, докато я вкара вътре, но и това не помогна. Така беше развяла байрака, че не се стресна – продължи да хойка. Похвали ми се, че отива на имен ден на някой си и по този случай си е ушила много хубав бархетен пеньоар.

РАЙКО БЕШЕ ПИЯН НЕПРЕКЪСНАТО

Вечер, когато излизахме с мъжа ми, мама заключваше трите ни деца в спалнята, да не би да нахлуе при тях. Всичко можеше да се очаква от такъв.

Бях направила голяма чиния със сладки, като се има предвид, че по онова време трудно се намираха продукти, и съм я сложила на бюфета. Отварям на другия ден – няма ни чиния, ни десерт. Бях изумена. Райко влязъл, взел ги и си почерпил гости.

Роди им се момиченце. Кръстиха го Галя. Таня един път не изпра дрешките на това дете.

ПРОСТИРАШЕ ГАЩИЧКИТЕ НАПИКАНИ

И то вътре в стаята. Даже не ги изнасяше навън да се проветрят. Беше страшна воня. Всеки ден миехме вътрешния хол и въпреки това не можеше да се диша. Къпане в това семейство нямаше изобщо. Хранеше детето със солена риба цаца. То не е видяло мляко, кашички, въобще не му сготви нищо.

Отваряше долапа в нашата кухня и каквото й потрябваше, си взимаше. Без да я интересува дали сме сами, дали имаме гости. Като седнем да вечеряме, редовно влизаше с една кана, наливаше си вода, пиеше от нея, доливаше и излизаше. Всяка вечер се повтаряше този ритуал. Понякога, когато имахме гости, Райко се настаняваше между тях, без да е канен.

Той не работеше нищо. Непрекъснато го търсеха да плаща някакви знамена, такси, дългове. Живееше си царски у нас – не даваше нито лев за нищо. Единствената му дейност беше да човърка един радиоапарат.

ПРЕДИ ДА ДОЙДЕ В СОФИЯ БИЛ МИЛИЦИОНЕР

В Кърджали или някой друг град в Южна България, не помня вече кой. Веднъж вкарал някакъв човек в килията и, както си беше вечно пиян, го пребил до смърт. Впоследствие се оказало обаче, че убитият бил техен другар. И за наказание го изпратили в Белене като инспектор за известно време. Самият той ми разказа как убил един рибар край някаква пещера до гара Роман. Но се оказало, че има само 20 лева и не си струвало да го претрепва.

Таня по едно време отиде да работи в павилиона на някакъв завод. Носеше шоколади и понякога ми предлагаше с думите: „Купуват ми ги работниците“. Аз й благодарях и отказвах, никога не взех. Дойдоха двама цивилни агенти и разпитваха за нея, за мъжа й. Ревизори бяха установили липса на голяма сума – някъде към 2 хиляди лева. Това бяха много пари по онова време. Уволниха я и с това се свърши.

Когато през 1960 г. получихме разрешение да надстроим къщата, трябваше да посочим на Райко квартира, за да се изнесе. Една от бъдещите собственички на апартамент в кооперацията, която искахме да вдигнем, му намери жилище. Когато разбрахме, че всичко е уредено, се събрахме голяма компания, бързо натоварихме оскъдния му багаж, аз дори му дадох рафтове, платихме му и камиона. Мъжете веднага

ИЗВАДИХА ПРОЗОРЕЦА ЗАЕДНО С ЧЕРЧЕВЕТО

За да сме сигурни, че стаята е необитаема и няма да се върне. Започна гуляй на радостта от избавлението, който продължи чак до другия ден.

Научихме впоследствие, че новата му хазайка била възрастна госпожа, която живее с дъщеря си. Той ги набил много скоро и двете. За да се отърват от негодника, горките жени му намерили друга квартира.

След време с мъжа ми го срещнахме случайно на Пловдивския панаир и изтръпнахме. А той се хвърли да ни прегръща: При вас, казва, съм бил като при майка си и баща си, бе! Как да не е бил, като го търпяхме толкова години и като не плащаше стотинка.

Записа Ася Грънчарова

в. „АНТИ“- 26.11 – 2.12.1999

by Ася Грънчарова

В Карлуково всичко е спокойно

Ася Грънчарова

Името Карлуково е станало нарицателно за лудница, защото това е един от тъжните адреси в България, събрали психично разстроени хора. Но Карлуково е и голямо живописно село на 3 км от жп гарата със същото название. Клиниката, ако може да се нарече така въпросният мизерен дом за умопобъркани, е в Искърското дефиле, до железницата, а селото – на високото варовиково плато. Емблема на остатъчния комунизъм – като че ли подобно определение най подхожда на населеното място със затихващи стопански функции Карлуково, разположено на стотина километра от София, оттатък Балкана.

Местната власт е в ръцете на БСП-то

Синята идея, уви, все още не е намерила благодатна почва в Карлуково. На избори урните тотално почервеняват отвътре. 45-те „победни“ години са предизвикали трайни деформации в съзнанието на хората. Мнозина от старите с носталгия си спомнят за времето, когато е можело безнаказано да се отмъкне нещо от ТКЗС-то, а младите в най-добрия случай само са чували, че преди 9 септември в този край са процъфтявали биволарството и лозарството, заличени като поминък от някой последовател на Мичурин.

Липсата на работа основна причина селото да се обезлюди. Каменната кариера, заведението за душевно болни и неколкото длъжности в кметството , пощата и читалището, да си даскал, ветеринар или магазинер са скромните възможности за прехрана в Карлуково. Освен частното земеделие и животновъдството, които не привличат неудържимо трудоспособното население. Чудесни плодородни ниви пустеят необработени, но това не пречи на мърморковците да се оплакват от скъпотия, безработица и т. нар. социално слаби да чакат прословутите екюта.

Улиците в Карлуково са широки и асфалтирани, но вече са нащърбени и с дупки. Бащата на бившия партиен първенец Пеко Таков някога бил стрелочник на тукашната гара и това е давало повод за особена гордост на местните другари. „Пресичайте само на определените за пешеходци места“, предупреждава яркочервена табела на площада, през който я минат, я не два-три автомобила на час. Сред мъдростите по стени и дувари е ул.“Детска песен“. Старите къщи и стопански постройки  от плет и кал, с покриви и огради от сиви каменни плочи свидетелстват за годините на трудолюбие и изобилие преди пагубната колективизация по съветски образец. Новото строителство е скучно и безлично.

Камбаната на черквата бие само на умряло

Възстановената с лични средства на родолюбивия карлуковец Атанас Тончев черква „Света Троица“ има единствената мрачна функция да известява съселяните му, че някой се е преселил в отвъдното. А това се случва твърде често, защото жителите на Карлуково се топят. В масивната сграда на основното училище „Христо Ботев“ отекват единични детски гласчета. Нито сватби, нито кръщенета събират под покрива на храма богомолци. Дори на големите християнски празници дверите му остават заключени. Няма поп, понеже трябват пари за заплатата му, пък и с толкова малко поводи за допълнително възнаграждение мястото не е привлекателно за Божи служител.

Когато някой се зажени, предпочита да почерпи в близкото градче Луковит. Веселбата започва в къщата на булката (или младоженеца) в Карлуково, след което колоната от накичени с джувки и китки автомобили, с натиснати клаксони обикаля селото. На последната сватба щастливата двойка остана невидима за любопитните, защото направи своя тур за овации в мощен джип с тъмни стъкла, явно предоставен за тържествения ден от приятелче борче (в автопарка на селото не фигурира подобно луксозно возило).

Джипси оркестър оглася ресторанта

В петък, събота и на всеки празник в селската кръчма тъмнокожи музиканти и певица кипват кръвта на клиентите. Репертоарът е много богат: от нашумялата преди сгромолясването на родния ни футбол на световното в Париж „Зума има тежката дума“, през пълната палитра от попфолк парчета и кючеци до „Тих бял Дунав се вълнува“, изпълнен от оркестъра и изигран от оркестъра и изигран между масите като право хоро. До малките часове по микрофона валят поздравления в стил: „За Марин Пачката и неговата компания“ – „Бял мерцедес ме преследва в живота“…

Докато бялото население на Карлуково необратимо застарява, циганският етнос се размножава сякаш чрез делене. Това личи особено на събори и в местните заведения: „Джипси Куин“ на предприемчивата Райка (също мургава гражданка), в дискотеката-градина срещу гробището и в централния ресторант. Навсякъде бледоликите са видимо в малцинство и обикновено не те дават тон на купона, веселят се някак стеснително, за сметка на ромите, които при първа възможност рипват за кючек. Многобройните им дечурлига също не чакат покана, за да разкършат снага. Ако броят им не се увеличаваше с такова темпо, ако от дворовете не изчезваха кокошки и инвентар и ако наскоро някой не беше отмъкнал парче от водопроводната тръба, в резултат на което чешмите пресъхнаха, карлуковските цигани са симпатични чешити и придават колорит на селото.

Читалището вече се казва „Дико Илиев“

Една събота, през най-големите летни горещини, духова музика гръмна на централния площад. Поводът – събор, на който прекръстиха народното читалище на името на Дико Илиев. Дотогава местното културно средище имаше за патрон ятака Лало Христов, при положение, че популярният композитор е родом от селото. Тържеството за преименуването беше организирано по всички правила на комунистическия ритуал: с наредени на трибуна големци и безкрайни отегчителни речи под палещото слънце. Единствено дъщерята на автора на мелодичните хора каза вълнуващи думи за живота му. Някак мимоходом и срамежливо се намекна от ораторите, че комунистите дълги години са мачкали Дико Илиев и едва в край на битието си той е получил признание. Депутатът от БСП Янаки Стоилов използва случая, за да клъвне в популисткото си слово днешното правителство за социалната му политика. Сред официалните лица за съжаление нямаше високопоставен представител на СДС – да му припомни с пет приказки кой докара страната дотук. Накрая измъчените от жегата и официалната част карлуковци извиха дълго хоро. Стрини с шамии и пийнали стопани подскачаха редом с напети моми в чорапогащи с 20 процента ликра и обувки кокили, които вещаят изкълчени глезени.

Повече от 15 казана варят домашна ракия

Един обществен и над дузина недотам легитимни казани варят ракия в селото. Освен сливи местните производители на домашен твърд алкохол използват като суровина ябълки, джанки, круши, черници. Грозде вече се намира само по асмите. Карлуковският кулинарен специалитет се нарича „кебапе“ – тънки наденички, приготвени от ярешко месо, които издават неповторим звук и аромат, положени върху скарата. Козите и магаретата са най-често отглежданите домашни животни, следвани от овце, прасета, тук-таме по някоя крава или кон, пернати. Плюс задължителните за всеки двор кучета пазачи и котки борци срещу плъхове и полски мишки.

Фурната вади хляб всяка вечер след 22 часа

Топли бели самуни срещу 250 лева пуска фурната всяка вечер. Съдържателят на мелницата, ресторанта и пекарната е един и същи човек, спечелил правото да държи и хляба, и ножа на търг. Тъмният му тен и вкусът към огнените ритми подсещат към коя етническа група се числи бай Стоян, но цяло село признава, че е работлив, находчив, разбира от бизнес и не взима пари от посетителите за музиката в кръчмата. Неуморен е на дансинга със своята госпожа и в разгара на черпнята се провиква „Дами канят!“

В магазина на мегдана освен за олио, захар, кибрит и други стоки от първа необходимост се ходи с цел социални контакти. На витрината залепват съобщения, например че се разрешава сечене на дърва за огрев, написано върху опакото на фотопортрет на другаря Станко Тодоров. В частния мини маркет разнообразието по лавиците е много по-голямо и се намират дори деликатеси от сорта на пушени пуешки бутчета. Когато има събор обаче, нито в държавние, нито в частния търговски обект се сещат да изстудят три-четири каси бира за десетките си жадни клиенти.

Пещерният дом пустее и грозно се руши

Местните забележителности са пещерите. Не са необходими специална екипировка и умения, за да бъде разгледана и прекосена от любителите на природни феномени Проходня, защото е напълно безопасна. Навремето величественият естествен тунел във варовика е използван за декор от българското игрално кино. Темната дупка обаче е достъпна само за спелеолози.

Кацналият над Искъра Пещерен дом, от който се вижда единият вход на Проходня, днес представлява печална гледка: запустял, с обърнат от вятъра ламаринен покрив и табела, предупреждаваща, че базата е затворена. Пазачът снизходително разрешава на младежи алпинисти да пренощуват в хижата с емблема прилеп, стига да си носят спални чували, тъй като иначе няма върху какво да легнат. От терасата на дома, като от хеликоптер, се открива панорамен изглед към дефилето, железницата и психоболницата, с която повечето пора несправедливо свързват името Карлуково. И кротките, и агресивните обитатели на заведението са далеч от проблемите на прехода от комунизъм към демокрация и пазарна икономика, който не е бурен по тези земи.

в.“Демокрация“ – 22.11.1998

by Ася Грънчарова