Ленин е бил честолюбив, амбициозен и властолюбив

 

За политическите репресии в СССР едва ли ще има наказания

Академик Александър Яковлев пред в.“Демокрация“

В края на миналата година в Москва е създадена комисия към президента Елцин по реабилитиране на жертвите на политическите репресии. Оглавява я акад. АЛЕКСАНДЪР ЯКОВЛЕВ, който същевременно е вицепрезидент на Международния фонд за социално-икономически и политологически изследвания, наричан за кратко фонд „Горбачов“. По време на неотдавнашната конференция във Варшава под наслов „Накъде отива Русия?“ акад. Яковлев отговори на няколко въпроса на в.“Демокрация“.

  • Какъв е съставът на комисията, която председателствате, Александър Николаевич?
  • Тя включва министрите на отбраната, на вътрешните работи, на външните работи, председателите на Комитета по архивите на бившето КГБ (не знам как се казва сега). Смятам, че по делата, свързани с Коминтерна, в комисията ще трябва да влязат също така ръководителят на външното разузнаване и представители на обществеността.
  • С кои процеси от миналото се занимавате в момента?
  • Комисията ще се заеме с изселването на цвета на руската интелигенция още по времето на Ленин, с Кронщадския метеж (въстание на моряците през 1921 г. под лозунга „За съветска власт, но без болшевики“ и удавено в кръв – б.а.). Ще изясним на какво основание са били премествани от един в друг лагер военнопленниците, ще потърсим документите за разправата с духовенството. Само в Москва политическите процеси са били над 70.
  • Разбрах, че обезщетенията на репресираните не са предмет на вашата дейност. Но вие сигурно знаете какво предвижда правителството в товая отношение?
  • Още Министерският съвет на СССР прие постановление за материално компенсиране на репресираните. Има и закон на Руската федерация, който урежда този проблем. Друг е въпросът как се изпълняват те. Местните власти все се оправдават, че нямат средства. Така че на практика тези хора не получават обезщетението, което им се полага.
  • Направи ми впечатление, че вие нито веднъж не употребихте думата „комунисти“. Но кой всъщност извърши злодеянията в Съветския съюз?
  • Аз съм на особено мнение по този въпрос. Това, което е ставало в Съветския съйз, съм по-склонен да го нарека болшевизъм. Това по същество е извращение на комунистическите идеали, а те са идеи на първите християни. Още Христос е изповядвал много от идеите, които после комвунистите поне на думи проповядват. Друг е въпросът, че Маркс е прибавил към тези абстрактни идеи агресивно начало.
  • А Ленин какво е прибавил?
  • Тъй като е бил крайно честолюбив, амбициозен и се е стремил на всяка цена към властта, Ленин използва тази част от марксисткото учение, която служи на властта.
  • Кой ще носи отговорност за всичко, което се е случило във вашата страна?
  • Пак говорим за отговорност! Никой. Самите ние трябва да носим отговорност. Аз, всички ние.
  • Този, който е бил на лагер, и онзи, който го е пратил там, са по равно виновни?
  • А какво? Отново ли да започнат процеси? Та войникът, който е стоял на вишката, е бил на 18 години! Трябва да се търси отговорност от следователя, но ние не знаем кой от тях как се е държал. Имало е и такива следователи, които са се опитвали даже да помогнат на хората. Трудно може да се търси отговорност за миналото. Не е ли време да започнем всичко на чисто?
  • Това можете да го кажете на мен, но не и на хората, които са гнили в затворите по 10 – 15 и повече години.
  • Кого биха искали те да видят на подсъдимата скамейка? Ако някой е бил пряко свързан с изтезанията, ще отговаря за криминално престъпление. Това е друго нещо. Стига, естествено, да има документи, доказващи вината му.

 

По всичко личи, че доживелите перестройката комунистически джелати нямат причини за тревога. Едва ли скоро ще им бъде потърсена сметка за зверствата над невинни хора. На руския народ страдалец не му остава нищо друго, освен да се опита да прости. И ако може, да забрави.

Въпросите зададе АСЯ ГРЪНЧАРОВА

в."Демокрация" - 12.02.1993

by Ася Грънчарова

Уикенд край София

Бивш кандидат за две зимни олимпиади

Пет дни от седмицата киша, цигарен дим, опашки за хляб, мляко и какво ли не още, но на шестия и седмия можеш да избягаш или поне така си мислиш. Къде? На Витоша. От Орлов мост сменяш само три превозни средства на градския транспорт (от ж к  „Люлин“ – четири-пет) и ето те на…околовръстното шосе. Големият сняг е отрязал пътя на икарусите до станцията на кабинковата въжена линия. „Каракачановките“ (снегорините) явно не достигат за такива капризи. Тоест екскурзията започва с принудителен около километров преход със ски, обувки, щеки и раници – всичко това на гръб.

Светлинното табло до станцията на лифта, на което планинската спасителна служба преди съобщаваше какво е времето, състоянието на пистите и пр. полезна информация, е заспало летаргичен сън под дебела пряспа. За сметка на това няколко реклами привличат вниманието на опашката чакащи за „кабинката“. Завод „Девети септември“ в остра борба с конкуренцията предлага мъжки обувки. „Интрансмаш“  и „Балканкаримпекс“ се надпреварват за клиенти сред скиорите, а рекламата на югославските въздушни линии се е килнала на една страна, но не поради търсен ефект – просто се е откачила. Няколко години след зимната универсиада, по повод на която беше прокаран лифтът „Допелмайер“, сградата на началната станция още не е довършена. Оранжевите кабинки сигурно от първия тур не са видели гюдерия. Седалките им са разкрасени с джобно ножче: Гошо и Мая и много други като тях са увековечили дружбата си.

Върху някои кабинки още стоят лепенки, напомнящи за двете отхвърлени кандидатури на София за олимпийска столица. След толкова командировки на делегации в чужбина и напористо ухажване на Хуан Антонио Самаранч не беше честно да ни декласират. Сега щяхме да тънем в „благополучие“, София щеше да има олимпийско село, улей за бобслей и още колко социални придобивки! Но, уви, нямаме си късмет.

Снежна Витоша е такава, че веднага забравяш несгодите по пътя. Но и тук, разбира се, има опашки: за лифт, влек, ски-гардероб, чай. Последният – по един лев заедно с пластмасовата чашка. Какво му плащаш? Ски-учителите на „Балкантурист“ са с великолепни червено-лилави костюми. Тяхната школа с класове от А до Е като че ли е най-добре организираното и единствено безусловно признато в чужбина българско учебно заведение. По пистите, както по улиците и по пътищата ни – никакъв ред. Скиори състезатели с бясна скорост задминават опасно близо начинаещи, деца се пързалят с шейни, туристи самоубийци се щурат между тях. Един Господ ги пази. Русоляви чужденци с грейки и шапки за завиждане увеличават суматохата.

Десет спускания от Черни връх и толкова изкачвания със седалковия лифт струват само 15.00 лв. И осем за кабинковата линия (отиване и връщане), плюс ски-гардероб, чай и сандвич – груба сметка 30.00 лв. Четири пъти в месеца – 120.00, осем пъти – олеле!

Иначе е голямо удобство, че Витоша е на две крачки от София. Но при тези цени тя е по-далече от нас, отколкото са Алпите за англичаните.

Разбира се, тези редове в никакъв случай не са упрек към кмета на София. Той не би могъл с един замах да реши проблемите на занемарената столица. Не е виновно за това, че „белият“ спорт е недостъпен за широките народни маси и правителството, което е принудено от обстоятелствата да бръкне много дълбоко в полупразния ни джоб. Заслужава си да изтърпим всички лишения, ако знаем, че един слънчев февруарски ден  на еди-коя си година от четири-пет места в София ще тръгват луксозни автобуси директно за Симеоново, в хотел „Щастливеца“ ще ни предпочитат пред водопроводчика Мюлер от Хановер и педикюристката Смит от Манчестър, а целият уикенд с все лифтовете, влековете, закуската на скара и течния шоколад ще ни струва половин надница. Мечта – утопия…Но ако се измъкнем от тресавището, защо и ние да не заживеем човешки? Като хер Мюлер и мисис Смит.

Ася Грънчарова

в.“Свободен народ“ – 2.03.1991

by Ася Грънчарова

Терорът срещу лидерите и симпатизантите на СДС

 

който те понесоха с достойнство, без да се оплакват на Луканов, Младенов и Хавиер Перес де Куеляр

Какво точно се случи в Петрич в края на миналия месец знаят най-добре местните хора и потърпевшите господа Андрей Луканов, Филип Боков и д-р Асен Златев. Но след като г-жа Нора Ананиева изпрати до председателя на Координационния съвет на СДС г-н Филип Димитров писмо, с което настоява от името на парламентарната група на мнозинството КС на СДС „да осъди категорично поведението на своите привърженици“, явно в Петрич не са посрещнали с отворени обятия емисарите на БСП. От своя страна тримата депутати от същата партия искат в писмо до премиера Димитър Попов да се потърси административна, дисциплинарна и наказателна отговорност от „извършителите на нарушенията“.

А ние ще припомним на читателите няколко други инцидента.

Кандидатът за народен представител в Сливен Константин Коцев пожела да посети квартала, в който ще гласуват (или не) за него. Колата се отправила към…циганското „гето“ в града. Без да е имало митинг или някаква агитация, както си пиели кафето, актьорът и спътниците му изведнъж били нападнати с камъни. Влезли в колата, но и това не ги спасило. Пияните бабаити счупили задното стъкло и започнали да накланят автомобила, за да го обърнат. Слава Богу, когато шофьорът форсирал няколко пъти мотора, нападателите се отдръпнали.

В Кърджали по време на съвместен митинг на Общонародния комитет за защита на националните интереси и Движението за права и свободи, без да подозира каква опасност го заплашва, се приближил със семейството си Пламен Даракчиев от „Подкрепа“. Случайно или не някой го посочил на тълпата, последвали викове, удари и ритници. Грозната сцена се разиграла пред очите на съпругата и изплашените деца на г-н Даракчиев.

Пак в Кърджали е и следващият инцидент. На градския стадион бил свикан митинг на СДС, добре охраняван от МВР, но със задължителната за подобни невралгични пунктове агитка от привърженици на комунистите. В репертоара й освен лозунга „БКП – България!“ имало и груби нецензурни възгласи. Ораторите от СДС – тримата Петровци – Слабаков, Корнажев и Берон, били принудени да ги надвикват през цялото време. В един момент точката на кипене била достигната, г-н Берон не издържал, преминал през кордона от милиционери и се изправил лице в лице срещу „опонентите“ си. Разменили си любезности, една представителка на нежния пол разбила яйце в главата му. Милиционерите се намесили решително, а г-н Берон произнесъл непредвидена реч по микрофона, за цветистото съдържание на която можем да се досетим…Лекето върху купения му предния ден костюм още стои.

В Стара Загора неколкократно хвърляли яйца, камъни и боклуци срещу г-жа Елка Константинова. Веднъж се опитали да обърнат колата, с която пристигнала. Сценариите си приличат и почти винаги яйцата се хвърлят с името „България“ на уста. В Шумен замерваха д-р Желев, в Разград – отново г-н Берон.

Могат да се посочат още десетки примери за възмутително отношение към представители на опозицията. Ами неизяснените обстоятелства около преждевременната смърт на тримата активисти на СДС в Пазарджик и Велинград? Да не говорим за телефонния терор и отвратителните съчинения, с които се пълнят пощенските кутии на всички без изключение  „сини“ лидери. Например неизвестен газдовец плашил Елка Константинова, че ще обеси внучетата й. Психическият тормоз се допълва от всевъзможни слухове за опозиционерите.

При съкращенията в предприятия и ведомства в цялата страна по правило списъците водят членовете и симпатизантите на опозицията. Сините временни управи са принудени да носят последиците от празните комунистически обещания за нови жилища и благоденствие. Ето на – БСП раздало дори ключове на нуждаещите се, а сега СДС не им дава апартаментите (в несъществуващи блокове)…

За всички тези атаки и непочтени ходове срещу тях хората от СДС не потърсиха сметка от ВС на БСП, не писаха на министър-председателя Луканов, нито на президента Младенов, не потърсиха помощ от Хавиер Перес де Куеляр.

Преглътнаха униженията, изтупаха дрехите си и толкова. „Хленчат, мрънкат, само те са обидените – казва за социалистите г-н Константин Коцев. ­- Аз никъде не съм се оплакал. Ами ако бяха обърнали колата в Сливен?“

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“ – 16.02.1991

 

 

by Ася Грънчарова

Засега „Развигор“ 1 няма да се надстроява

Безвъзмездното предоставяне на оръжие и боеприпаси на терористични режими не е хуманитарна помощ – казва главният прокурор

Едно име стряска насън и наяве всички, които са допринесли за  цветущото положение на България днес. И същевременно за хиляди хора е символ на надеждата, че справедливостта скоро ще възтържествува. ИВАН ТАТАРЧЕВ не слиза от вестникарските страници месеци наред, не минава ден, без да го споменат по радиото и телевизията. Което ще рече, че най.малко може да бъде упрекнат в бездействие.

  • Как прекарахте отпуската си, г-н Татарчев?
  • Въобще не съм ползвал отпуска. Имам много работа.
  • Е да, вашите предшественици не се преумориха особено, оставиха ви широко поле за действие…Обяснете моля, веднъж завинаги политически ли са, или не са процесите срещу бившите управници?
  • Груба фалшификация е твърдението, че процесите срещу бившите комунистически големци са политически. След като обвиненията срещу тях са за стопански престъпления, смешна е тезата, че ги съдят за политически деяния.
  • Следственият Луканов е на мнение, че правителството на социалистическа България е оказвало помощ на други страни и в този смисъл политиката му е била по-скоро благородна, отколкото осъдителна…
  • Обучаването на диверсанти за сметка на българския народ и безвъзмездното предоставяне на средства, оръжие и боеприпаси на терористични режими едва ли може да се счита за хуманитарна помощ.
  • Имате ли спомен от народния съд, макар че тогава сте били дете?
  • Много добре си спомням безобразията, които се извършиха по време на така наречения народен съд. Това не беше никакъв съд, беше една жестока разправа с българските граждани, при която не се спазваха и най-елементарни съдопроизводствени правила. Спомням си как, след като произнесоха смъртните присъди, зад Съдебната палата се беше събрало огромно множество – роднини на подсъдимите. На колене очакваха да излязат близките им. Плачеха. Улицата („Лавеле“) беше осветена от прожектори. Изкараха подсъдимите с камиони. Не разрешиха никакво свиждане. Бяха екзекутирани същата нощ.
  • Колко души станаха жертва на този „революционен трибунал“?
  • Т. нар. народен съд изби 1740 души. Това е една малка част от жертвите на комунистите. Вече се знае, че в тъмните дни след 9 септември без съд и присъда бяха ликвидирани 30 хиляди души. Някои от тях впоследствие бяха осъдени от „народния съд“, за да им се конфискува имуществото.
  • Преди известно време от страниците на „Демокрация“ ви упрекнах, вас и председателя на Върховния съд, за това, че допускате привилегии по отношение на прибраните „на топло“ бивши властници. Надявам се, че не ми се сърдите.
  • Никак не ви се сърдя. Специално аз не съм допускал привилегии за никого. По начало не се занимавам с режима на задържаните.
  • Все пак сигурно знаете дали продължават извънредните посещения на „Развигор“ 1, носят ли се сакове с лакомства?
  • Хора от квартала са ми казвали, че тази практика продължава, но не съм проверил дали е вярно.
  • Г-н Луканов постоянно сменя адреса: ту е в Главно следствено, ту в болницата на затвора, ту във военномедицинския институт. Ама вие май не вярвате на диагнозата, която му поставиха?
  • Колкото вярвам, че е бил болен от сърце, за да го освободят от военна служба (впоследствие се оказа, че е съвършено здрав), толкова вярвам на версиите, че сега има някакво заболяване. За мен той е един обикновен симулант.
  • В килията г-н Луканов се посвети на епистоларния жанр. Кой според вас предава написаното от него в редакцията на основния опозиционен всекидневник и редно ли е това?
  • Разбира се, че не е редно. Има специална инструкция за местата за задържане, която не позволява подобни прояви. Предполагам, че това става чрез неговите адвокати или пък с помощта на медицинския персонал.
  • В отворено писмо до президента Андрей Луканов ви нарече „лумпен“. Инж. Оризарски го осъди за далеч по-невинни думи по негов адрес. Вие ще отминете ли оскърблението?
  • Не, няма да го отмина. А речникът му не ме учудва. За комунистите е характерно, че са арогантни и безогледни. И г-н Луканов не прави изключение.
  • Опозиционният печат ви представя като страшилище. Последният ви „грях“ е, че сте сред хората, пуснали слуха за преврат. Твърди го депутатът Захари Захариев.
  • Не съм чувал в живота си по-голяма лъжа. Но аз ви обясних, че от комунист всичко може да се очаква.
  • Останаха ли достатъчно свободни места на „Развигор“ 1 , или ще трябва да се надстроява?
  • Има достатъчно места (смее се). Освен това следствените дела скоро ще приключат и вече съдът ще си каже думата. Ако господата наистина са невинни, ще бъдат оправдани.
  • Вече наричат „Развигор“ „Татарчева“. Пожелавам ви здраве и дълголетие, но съм сигурна, че улицата един ден наистина ще се казва така. Ако не кръстят на ваше име някой булевард.

Разговора води

АСЯ ГРЪНЧАРОВА

 

 

 

by Ася Грънчарова

Оризарски съди Луканов за клевета

Особени белези – обичат да живеят в чужди къщи

На 6 юни миналата година в писмо, отпечатано във в.“Дума“, г-н Андрей Луканов заяви :„…запазвам правото си на гражданин, след като премине предизборната възбуда, да потърся в установените от закона срокове съдебна отговорност от клеветниците“. Оттогава изтече доста вода , задава се нова предизборна възбуда и дело за клевета ще има, само че…срещу г-н Луканов. То е заведено от инж. Иван Оризарски вече е насрочено за 31 т.м.

„Д“: Г-н Оризарски, вашият спор с г-н Луканов за апартамента на ул.“Латинка“ не е от вчера. Странно как не сте се срещнали досега?

И. Д.: Не сме се срещали, защото УБО-то ми беше забранило каквито и да било контакти с него, както и да му изпращам нотариални покани, за да няма доказателства, че той предварително е знаел за отчуждаването на жилището ми. Полковник Нейков, на когото беше възложено да освободи апартамента, дойде при мен в Централния институт по химическа промишленост, където работех, за да ми връчи второ съобщение, че ме отчуждават, и изрично ме предупреди – никакво търсене на Луканов!

„Д“: Моля, припомнете накратко случая с това жилище, всъщност вие имате ли някакъв документ, който да ви дава основание да претендирате за него?

И. О.: Построил съм този апартамент на основание на нотариален акт и договор. Впоследствие ние развалихме договорните си отношения със собствениците, но съдът ми призна правото да задържа апартамента, докато ми го изплатят собствениците. Те обаче не сториха това. Заповедта на съвета , с която бях изваден от апартамента,беше продиктувана от едно писмо на УБО. В мое отсъствие, докато бях арестуван, изваждат багажа ми. УБО превежда 38 хиляди лева на съвета и настанява вътре сем. Луканови.

Аз веднага подадох молба за анулиране на заповедта. Но съветът отказа да я препрати в съда. По-късно, когато тя все пак попадна в съда, заповедта бе отменена като несъстоятелна. Този факт плюс решението на съда да задържа апартамента до изплащането му от собствениците, което, както казах, не стана, са двете правни основания да смятам, че жилището е мое. Освен това при едно отчуждаване живеещият в съответния апартамент има предимство при закупуването му. На мен и тази възможност бе отнета.

„Д“: Г-н Луканов твърди, че е чел за вас „в криминалната хроника на един от нашите всекидневници преди години“…

И. О.: Аз нямам никаква присъда, за да може да каже той, че е срещал името Иван Оризарски в криминална хроника! Явно някой нещо му е подхвърлил, за да създаде представата, че има срещу себе си лековат човек, който лесно може да бъде отстранен. Ако аз бях престъпник и имах някаква присъда, нямаше да ми дадат съдебно удостоверение, за да си направя еднолична фирма.

„Д“: Но все пак сте бил арестуван. Защо?

И. О.: Арестуваха ме по едно нелепо обвинение. Журналистът Борислав Кинков от в.“Работническо дело“ обясни много добре случая в една голяма статия, озаглавена „Разправия за три милиона“.Обвинението беше, че съм спечелил от оперирането със средства, дадени за експериментиране на мое изобретение. Установи се, че няма такова нещо, и съдът на закрито заседание, без дори да ме призовава, приключи следствието. Но на тях им беше необходима шумотевица, за да създадат условия за евентуално конфискуване на имота, за да ме затворят и спокойно да сложат ръка на жилището. Защото, ако аз бях на свобода, можех да се противопоставя на това.

„Д“: Какво очаквате от това дело?

И. О.: Нека Андрей Луканов да докаже, че е видял името ми в криминална хроника. Очаквам да получа пет хиляди лева за нанесена морална щета – обида и клевета.

 

Ефектен жест от трибуната на парламента

„Купувал ли съм вилата на Емилиян Станев? Не, не съм купувал вилата на Емилиян Станев, това не беше и вила на Емилиян Станев. Той е живял в тази вила. Тя беше собственост на УБО. Известно време, по старите порядки, ползвах тази вила като кандидат-член на Политбюро…Ако питате мен, най-добре би било там да се направи музей на Емилиян Станев – този велик български писател.(Ръкопляскания от народните представители на БСП)“ – из стенограмата от пленарното заседание на Великото народно събрание, проведено на 23 ноември1990 година. Андрей Луканов отговаря на въпросите, зададени от Михаил Неделчев.

Достоен отговор, благороден жест. Само че г-н Луканов вероятно е забравил или не е знаел (?), че тази кокетна боянска къщичка не е построена от сръчните ръце на служителите от УБО, а си има своя предистория, както всички вили, апартаменти и пр. по-стари недвижими имоти. И съответно би трябвало да си има някогашни собственици или техни наследници.

ВРАГ НА НАРОДА

Имало едно време един трудолюбив и предприемчив човек. На зряла възраст търговецът Сава Йотов вече притежавал две къщи в Русе, голям апартамент в София, имот в Дряново и споменатата по-горе вила в село Бояна. Списък, достатъчно дълъг, за да го определи категорично като враг на народа, според критериите след 9.IX944 година. И естествено г-н Йотов попаднал под ударите на Закона за отчуждаване на едрата градска (и в Бояна) покрита недвижима собственост. И тръгнал над 60-годишният бай Сава по мъките. „Оставам без какъвто и да било покрит недвижим имот и на стари години съм лишен от всякакви доходи за препитание“ – пише той молба след молба до другаря Вълко Червенков, тогава министър-председател на НРБ.

„През цялата си половинвековна дейност знаех само работа и пестене. Всякога съм бил скромен. Не съм живял разпуснат и разгулен живот и не познавам разкоша. Не съм съден за каквото и да е престъпление, не съм се числил в никоя политическа партия“ – оправдава се бившият собственик. Към молбата си прилага медицински свидетелства, защото страда от белодробен емфизем. Отговорите от Министерството на правосъдието, в което в крайна сметка се озовават прошенията до др. Червенков, са еднотипни: „Съобщаваме Ви, че молбата Ви не се уважава.“

„ЗА ОБЩЕСТВЕНИ НУЖДИ“

Къщата в Бояна е отчуждена под претекст, че занапред ще бъде използвана за обществени нужди. При подобна формулировка човек обикновено си представя поликлиника, детска градина или административна служба. Съвсем не. В нея се настаняват частни лица, навярно с големи заслуги към обществото.

Оттогава са минали повече от четиридесет години, а обитателите са се сменяли неведнъж. Кой знае какво е станало с тези вещи? Сигурно са амортизирани или са се разпилели. Просторният апартамент на г-н Йотов на ул.“Сан Стефано“ 17 заедно със скъпите му мебели известно време е бил на разположение на дипломатическия корпус. Впоследствие става собственост на висшия партиен функционер Геро Грозев, днес – на наследниците му. А г-н Сава Йотов? Той си отива от този свят през 1964 г. унижен и оскърбен.

Това е само един пример от хилядите несправедливости, на които са ставали жертва заможните хора след Деветия Ден на Деветия месец, както пишеше с възторг до неотдавна един наш писател. Хора като Сава Йотов, дарил на родното си Дряново (преди 1944 година) триетажна постройка за здравен дом, дал средства за построяване на хижите „Дряновски манастир“ и „Бряста“, подпомагал с пари местните сираци преди всяка Нова година.

По-нататъшната съдба на вилата в Бояна трябва да решат шестимата наследници на първоначалния собственик, които пазят нотариалния акт и цялата преписка на многострадалния си роднина. За детска градина в това „царско село“ има далеч по-подходящи по размер постройки.

Ася Грънчарова

Отворено писмо до комуниста трето поколение

Андрей Луканов

Повод за тези редове за изказванията ти за „чистото“ семейство, от което произхождаш.

Карло Луканов и семейството му, съответно и ти, живяхте в нашата къща. Баща ми, арх. Веселин Яковов, беше създал имота на ул.“Царица Елеонора“ 25 в Бояна. Нито баща ми, нито някой от семейството ни е имал прояви срещу която и да е власт. Единствената ни вина беше, че имахме хубав имот, на който някои хвърлиха око. През 1949 г. ни изселиха. Останахме без дом, запратиха ни в провинцията.

В нашата къща, предоставена ви от властта, живяхте дълги години. Твоето „честно“ семейство, което дойде в България на власт в името на справедливостта, с удоволствие се настани наготово. Живяхте в къща, която добре знаехте, че не е построена нито от партията ви, нито от държавата. Замислихте ли се някога кой създаде този малък рай, къде и как преживява той?

Вечер затваряхте входната врата, за да имате топлота и уют, които бяха наши, а ние бяхме подхвърляни от квартира на квартира, изселени, безправни. Ти може би си живял дори в моята стаичка. Вечер си чувал вятъра в жиците, дъжда по капандурата, а аз се свивах някъде натясно. Беряхте и ядяхте плодовете в градината ни, а ние не можехме да си позволим дори плодове от пазара.

Възпираха ме за това писмо – нямало полза. Полза? Никой с нищо не може да върне взетото, неизживяното, да компенсира преживяното. Нашето семейство беше от тези, които бяха смлени, за да живеете в доволство и богатство вие – властниците.

Не заставам като твой съдник, не те питам коя ти е истинската родина, защо ти и твоите хора доведохте България до този крах. За това те питат и ще те питат други. Не те питам имаш ли съвест. Отговори си сам.

Мария Яковова

Бел.ред.: Въпросната къща вече не съществува. Мястото, където се е намирала, днес е в границите на резиденцията в Бояна. Поместваме писмото на нашата читателка на „ти“, както тя е предпочела да се обърне към г-н Луканов.

в."Демокрация“, януари 1991

 

 

 

by Ася Грънчарова

Литовският парламент – на крака

След принудителен 24-часов престой в Москва поради установена преди излитането повреда в самолета снощи делегацията от депутати във ВНС благополучно се завърна от Вилнюс. Потресени от видяното и чутото – така могат да се определят впечатленията на шестимата пратеници на българския парламент, представители на всички големи политически сили във ВНС освен БСП. Особено развълнувани бяха г-жа Ира Антонова и д-р Матушка Аврамова. Въпреки умората от пътуването и силните емоции всички членове на делегацията се съгласиха да кажат по няколко думи за в.“Демокрация“.

Доц. Атанас Узунов (БЗНС): „Демокрацията в Литва минава през окопи, бранят я младежи с голи ръце. Но те ще я защитят, защото нямат алтернатива“.

Матушка Аврамова (АСО независимо от БСП): „Какво ли не съм виждала през моята 15-годишна лекарска практика, но бях разтърсена от жестокостта, проявена в Литва. В очите на хората, заснети на видеокасети по време на трагедията, се четеше не толкова страх от танковете, колкото недоумение и въпрос „Защо?“. Те не са очаквали нападение, до последния момент са смятали, че искат само да ги сплашат. Видяхме ужасяващи кадри – танкове, под които се подават мъжки, женски и детски крака…“

Михаил Неделчев (СДС): „Считам, че в този момент по-важни за българската демокрация са не толкова свидетелствата за насилието, а впечатленията от духа на този народ, който така уверено, категорично и спокойно  отстоява правото си на национално самоопределение и независимост. Ще останат незабравими спомените ми от ритмичната работа на парламента, барикадиран от доброжелатели, вярващи в своите избраници. Ще запомня, разбира се, вниманието, с което парламентаристите на Литва се отнесоха към нас. Както и срещата ни с президента Ландсбергис – този изключително фин, духовен и очевидно непреклонен човек. Срещнахме се и с много обикновени хора, които независимо от всичко преживяно , нито за миг не се колебаеха да говорят с нас на руски език и подчертаваха, че им е чужда етническата омраза“.

Ира Антонова (СДС): „Войниците са унищожавали без нужда всичко по пътя си, включително национални ценности. Нося едно късче от изящна камина – архитектурен паметник, разбита на парчета. И последната ни вечер във Вилнюс се стреляше. А литовците не са агресивни. Те се опитват да убеждават войниците – деца на 18 години, че не бива да стрелят“.

Хюсеин Юмер (ДПС): „Такова нещо съм виждал само по време на „възродителния процес“ у нас, когато в селата навлязоха червени барети и бронирани коли. Ужасно! Как може да се постъпва така при необявена война?“

Ангел Ахрянов (СДС): „Присъствахме на заседание в парламента. Посрещнаха ни със ставане на крака – ние бяхме първата подобна делегация от бивша социалистическа страна. После се срещнахме с г-н Ландсбергис, на когото поднесохме икона, която носехме от София. Пресконференцията по повод нашето посещение се предаваше по телевизията на живо. Продължи час и половина и се излъчваше от предавател в защитената от доброволци зона на парламента. С техните каски на строителни работници, чували с пясък и други импровизирани отбранителни съоръжения защитниците всъщност са самоубийци. За 15 минути могат да бъдат избити. Особено ако ги нападнат по въздуха“.

Нима светът ще допусне да се случи това?

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“ – 30.01.1991

 

 

 

by Ася Грънчарова

Да поканиш гости и да се изпокарат

Все по-трудно става да поканиш гости у дома, ама да подбереш такива, които са единомишленици и няма да се дразнят взаимно от коментарите си. Ето какво става. Единият е костовист, другият – някога работил за НДСВ и все още верен на царя, двама са твърди привърженици на ГЕРБ, трима категорично подкрепят „Продължаваме промяната“, а за капак има и близка приятелка - кумица на Стефан Софиянски. Домакинята пък неотклонно стои зад „Демократична България“. Тази конфигурация е като буре с барут, ако се заговори за политика. Трябва да поставиш изрично условие никой да не отваря дума за власт, опозиция, избори, лидери, партии и коалиции, защото ще стане страшно. Да, ама за какво да се говори – за цените на краставиците и яйцата, на тока и парното, за децата и внуците или домашните любимци? Не е интересно. Поне на мен никак не ми е.

Как да не говориш за безобразната външна политика на България, с която станахме за срам пред демократичния свят, без да си кажеш мнението кой е отговорен за това. Как да не обсъждаш скандалите в съдебната система, обвиненията в корупция, кой според теб е виновен и кой невинен. Не може да не коментираш става ли Бойко Рашков за депутат или не, винаги ли Тома Биков е бил такъв горещ привърженик на Бойко Борисов, какво дири Софиянски при русофила Янев, защо Симеон Сакскобургготски се снима с отвратителната Митрофанова и руския поп, Асен Василев добре ли направи като ни напомпа пенсиите, къде е Костов да ни избави от този провокиран хаос и анархия.

Ние, десните, откакто се разпадна СДС и в следващите години, така сме се разделили, така скачаме едни срещу други, че не знам дали е възможно  отново да се съберем. А от цялата ситуация доволно потриват ръце президентът ви (аз нямам президент), оня отблъскващ льотчик, който е готов всеки момент да ни поднесе на Кремъл на тепсия. Най му е драго да назначава служебни правителства едно подир друго и в настъпилото безвремие без парламент да работи ту подмолно, ту нагло и открито срещу членството ни в Европейския съюз и НАТО. Много доволни са от нашето роене и разните там Копейкин, Нинова, Янев, Карадайъ и техните червени и  пишман симпатизанти.

На мен обаче категорично не ми се събира с приятели, които ще ми кажат колко добре ми се е получило задушеното с манатарки и ще ми поискат рецептата за ореховата торта. Съвсем друго ме вълнува, тревожи и държи будна нощем, искам някой да ми даде кураж или поне да го почувствам загрижен колкото мен, а не да ми похвали домашния десерт. Не желая да си мълчим тактично за основните събития, да заобикаляме злободневните теми, за да не се изпокараме.

Поне за войната в Украйна всичките по-горе изброени (между другото, не си ги измислям, имам предвид конкретни хора) са на едно мнение, а пък ако някой е на друго – просто няма място сред нас. И добре стана, че след 24 февруари 2022 разчистихме баласта, или поне аз го направих, сред приятелите и познатите си. Достатъчно е някой да ми каже, не че защитава Русия, това е премного, а че уж е за неутралитет и това е последната ни среща. Крайна съм била. Точно така. По-крайна от крайните. Защото става дума нашата България днес  да не стане тяхната България утре.

Ася Грънчарова

20.03.2021

by Ася Грънчарова

Ужасяващият специален лагер в Пазарджик

Половината от задържаните са починали от изтощение, болести и рани

През 1947 г. в Пазарджик е създаден лагер „контраразузнавателен пункт“ на подчинение на II отдел – ДС (контраразузнаване). В него е трябвало да бъдат изпращани всички заловени лица, прехвърлени с разузнавателна цел в България. Като се има предвид шпиономанията на комунистите, особено в първите години на „народната власт“, никак не е било трудно килиите да се напълнят с набедени за диверсанти нещастници. В един документ от 1951 г. началникът на II отдел – ДС, Димитър Мурджев признава, че лагерът попада под ръководството на Н.Задгорски, „…който от контраразузнавателен пункт го превръща в място, където се изпращат хора безразборно, в повечето случаи такива, за които няма никакви данни да са се занимавали с разузнаване…“

От справка за резултата от извършена инспекция през октомври 1950 г. става ясно, че в „пункта“ през 1948 г. са постъпили 130 души. От тях са починали 52. На следващата година са били прибрани петима, а с краката напред са изнесени 8 затворници. През 1950 г. статистиката сочи двама новоприети, четирима предали Богу дух. Или от общо 137 постъпили в лагера са загинали 64 души!

Обяснението за високата смъртност се съдържа в същата справка:„…Лицата, докарани тук, най-напред са били задържани в V милиционерски участък в София и държани при крайно лоши условия, вследствие на което са били толкова изтощени, че не са могли да се придвижват от килията до клозета“. И по-нататък: „…Тук бяха с рани по телата, туберкулозни с кръвохрачене и други заболявания. Почти всички приличаха на сенки, нямащи нищо освен кожа и кости“. Покрити с дрипи, без всякаква медицинска помощ и лекарства, лагеристите са мрели като мухи.

„Враговете“ на социалистическа България са били отчитани в регистрационната книга по етнически принцип. Постъпили 69 българи, починали 12. От 52 турци не са издържали 18. При македонците (членове на ВМРО) равносметката е 26 затворени, 10 починали. Следват арменци, немци. ..В документите не са открити данни за лица, изпратени като задгранични агенти. С други думи „заведението“ е било превърнато в най-обикновен, макар и строго законспириран лагер.

През 1950 г. в доклад до министъра на вътрешните работи началникът на II отдел – ДС, Димитър Мурджев предлага лагерът да престане на функционира. Съображенията му са, че той е безперспективен, а се намира в центъра на Пазарджик и много лесно може да бъде разкрит. Посочен е и начинът, по който оцелелите 52 лагеристи, свидетели на ужасите зад решетките, да бъдат обезвредени: един от тях да бъде изпратен в Пазарджишкия затвор, тъй като имал присъда. В същия затвор други 9 души да бъдат настанени временно, като се изготви предложение до министър-председателя „да бъдат оставени завинаги в Пазарджишкия затвор или другаде…поради това, че знаят всичко онова, което е ставало в лагера“. За ТВО – Белене, са предложени 36 души и 6 – за освобождаване, като „по местоживеене се обезпечи агентурното им наблюдение“.

Джелатинът Руси Христозов, по онова време министър на вътрешните работи, благославя с подписа си предложението за закриване на лагера през септември 1950 г. Истината за „контраразузнавателния пункт“ излиза наяве днес благодарение на факта, че от централния партиен архив на БСП деветте папки с документи преминаха в служба „Архив“ на МВР. Зловещият лагер в Пазарджик е просъществувал три от стоте години история на БКП-БСП, с която членовете на преименуваната партия не пропускат случай да се похвалят. История, написана с окървавени ръце.

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“ – 18.12.1992

by Ася Грънчарова

Другарите ще трябва да върнат и вилите в Чамкория

 

Бурканите със сладко могат да си ги запазят

В салона на Сдружението за честни избори  и граждански права в НДК вчера се събраха оцелелите собственици и наследниците на вилите в Боровец, отчуждени по Закона за едрата градска собственост през 1948 г. Ето какво пише в 15-о постановление на Министерския съвет, публикувано в „Държавен вестник“ същата година.

„Отчуждават се в полза на жилищния фонд изброените в приложения към настоящото постановление списък вили, заедно с всички техни пристройки, подобрения и посаждения, стопански и жилищни съоръжения и инсталации, огради, мебели и други подобни, намиращи се в курортното място Боровец, Самоковско“.

126 вили биват отнети с един замах от „врагове на народа“. Как точно е станало това си спомня г-жа Ангелина Франгя, тогава 19-годишна:

„Първо дойдоха партизани, въоръжени с шмайзери, и прибраха в чували всичко, което си харесаха. Един месец не ни позволиха да напускаме курорта, след което ни изгониха без право да си вземем каквото и да е. Всичко, цялата ни покъщнина, остана – сервизи, спално бельо, даже бурканите със сладко…“

Двуетажната вила на г-жа Зоя Тантилова – Пумпалова е влязла в границите на почивния комплекс на ЦК на БКП, във вилата на сем. Белопитови днес се разпорежда фирмата с ведро название „Слънчев ден“, красивата постройка, известна като „кораба“, великодушно бе отстъпена миналата зима на УБО, но съвсем не на сем. Балабанови, които са я построили с толкова вкус и уют.

„Настояваме да бъде ускорена процедурата за отмяна на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост“ – се казва в изложението до Великото Народно събрание, което бе подготвил инициаторът на срещата инж. Иван Белопитав, от името на всички пострадали и техните деца и внуци. Адвокатът Новкиришки даде съвети на събралите се (както винаги безплатно и от сърце) по какъв начин да удостоверят собствеността си върху вилите.

Как ли биха реагирали другарите, ако днес някой нахълта в безвкусните им вили в Драгалевци с шмайзер, ако ги ограби и изпъди завинаги? Естествено, никой няма да го направи. Споменът на г-жа Франгя е само повод за сравнение – между тях и нас. Вилите в Боровец трябва да се върнат на законните собственици. Дай, Боже, по-скоро!

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“

by Ася Грънчарова

Самарското знаме загива

Военният клуб се руши

Военноисторическият музей в момента представлява замразена строителна площадка. Без надежда скоро да излезе от това положение. Около една четвърт от сградата почти е построена, но няма средства за по-нататък. Безценни експонати, с които по думите на началника на музея подполковник Петко Йотов няколко пъти могат да се изплатят външните дългове на България, са сврени в мизерни помещения в старите постройки , подлежащи на събаряне. Единствената климатична инсталация, родно производство, уж спасява Самарското знаме. Но то е толкова зле, че вече едва ли може да го закрепи какъвто и да е режим на температура и влажност. За печалното му състояние е допринесла и братската помощ на съветски реставратори, преди години експериментирали върху изтънялата материя някакви смоли, от които платът окончателно се разкапал. Парчето от знамето, съхранявано в най-обикновена ракла, с което музеят неотдавна се сдоби, е значително по-здраво…

Стаите са претъпкани с оръжие: от саби френгии през всевъзможни пищови до ловните пушки на Пенчо Кубадински. Епични батални платна и маслени портрети, притиснати рамка до рамка, униформи, ордени, знамена – един Господ ги пази от пожар и кражба в тези условия. Няколко кучета улична порода и пазачите едва ли биха устояли на добре организиран грабеж.

„Да можем да покрием поне част от новата сграда, за да приберем вътре експонатите“ – надява се подп. Йотов. Да може, ама откъде пари?

Няма средства и за ремонт на Централния военен клуб на бул.“Цар Освободител“. Мазилката му се е олющила, по копринените тапети са избили петна. Гипсовите петолъчки и „светлата“ дата 9.IX.1944 в салона са замазани. Да се надяваме, че на тяхно място ще бъдат непреходни фигури и орнаменти. Паркетът плаче за циклене. И тук няма надежда за климатична инсталация. Столичани не подозират, че откъм улица „Париж“ е входът, откъдето е бил изведен Левски. А колко му е да се монтира една паметна плоча. Алуминиевите витрини вместо ограда и пластмасовите маси и столове в двора на клуба оформят безвкусна картина. От кухнята на ресторанта се носи аромат на запръжка, която понякога прониква в салона по време на концерт.

Без съдействието на Министерството на културата, Столичния общински съвет и Института за паметниците на културата, без спомоществователи и широка обществена подкрепа Министерството на отбраната не е в състояние да спаси Военноисторическия музей и Военния клуб. Фирми и банки ни заливат със скъпи реклами по телевизията, радиото и вестниците. Ще ни направят много по-силно впечатление, ако помогнат с финанси  и на два културни института от национално значение.

Ася Грънчарова

Началник управление „Информация и културни връзки“ на МО

в.“Демокрация“ – 12.08.1992

by Ася Грънчарова