Вместо осмомартенска честитка

Много е объркан въпросът с 8 март. Нито да го празнуваш, нито да се правиш, че не го забелязваш. Ако си кажеш: не им ща комунистическите измишльотини, живота ми съсипаха, да си го честват другарките – добре. Само че все ще се намери някой познат или колега, който ще ти връчи китка  в този ден и ще те млясне с най-искрени пожелания. Да му заявиш: „Извинявай, обаче аз не зачитам празника на Клара Цеткин и Клара Маринова“, не върви. Може да се обиди. Да приемаш поздравленията с фалшива усмивка, също не е работа.

Харесва ли ни или не, 8 март ще идва и ще си отива всяка година. Ако не за увеселение, можем поне да го използваме като повод за женска равносметка. Какво беше допреди две години и половина е ясно. Да се опитаме да сложим на кантара това, което спечелихме, и онова, което загубихме от демокрацията.

Не присъстваме срещу подпис на открити партийни събрания. Повечето от нас избягват тази форма на общуване и днес, макар списъкът на партиите вече да е доста дълъг и никой да не осигурява присъствието ни с подпис. Не дефилираме по задължение на първомайски, деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации. Ходим на митинги абсолютно доброволно, размахваме флагчета и скандираме. Не участваме в бригади в помощ на селското стопанство и строителството. Даже започва да ни липсва организираното кръшкане от преките служебни задължения, за да се приберат морковите или цвеклото на някое закъсало ТКЗС.

Не гладим чавдарски и пионерски връзки. Не предупреждаваме притежателите на тези атрибути, че каквото се говори вкъщи, не се изнася навън. Преспокойно коментираме пред тях качествата и недостатъците на всички, които са си взели белята на ни управляват. Не се редим на опашка за румънски дезодоранти. Напротив, извръщаме очи, минавайки покрай съблазните по витрините и сергиите, за да занесем някой лев вкъщи. Не гледаме програма „Время“ всеки петък, нито увлекателни съветски филми поне 4-5 пъти в месеца. Още малко и ще си спомняме с носталгия „Броненосецът Потемкин“, „Трактористи“ и „Шести юли“. Не молим за характеристика партийния секретар. Дано не ни се наложи да го молим да ни вземе на работа във фирмата си.

Продължаваме да броим дните до аванса и заплатата. Стъпват ни върху обувките сутрин в градския транспорт. Ръцете ни отмаляват от тежките торби. Понякога се прибираме у дома на тъмно и студено. Само една мисъл ни сгрява – отидоха си и вече никога няма да се върнат.

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“ – 08.03.1992

 

by Ася Грънчарова

На пазар за самолети

Град малко по-голям и много по-различен от София. На борда на „Боинг“ ще бъдем в сигурни ръце.

Сиатъл, от нашата пратеничка АСЯ ГРЪНЧАРОВА

(продължение от миналия брой)

По брой на жители, около два милиона заедно с предградията, Сиатъл може да се сравни с „голяма София“ и прилежащите й села. През първата половина на ноември термометърът срещу хотел „Венс“ показваше между 45 и 50 градуса по Фаренхайт, което си бе досущ нашенска есен, макар Сиатъл да е по-близо до петнадесетия паралел и на две крачки от Тихия океан. Градът прилича на нашата столица и по това, че е много богат на зеленина. С тази разлика, че никой не брули и не тъпче множеството лехи със и без фонтанчета пред магазини и учреждения. Във фоайетата на хотели и кантори също е като в градини. Растителността е толкова буйна, че сигурно и помагат с някакви стимулатори. Защо не? Теменужките и палмите не са за ядене.

Сиатъл е много чист и подреден град , планиран с мисълта всичко да е максимално удобно за хората. Помислено е и за най-дребните подробности. Широки тротоари с полегат бордюр на всяка пешеходна пътека , спомен от олимпиадата на инвалидите, на която Сиатъл бе домакин, паркинги и многоетажни гаражи , които се ползват под наем. Плюс просторни магазини и безброй „заведения за обществено хранене“ за всеки джоб. Като се прибави и безупречният градски транспорт, не е толкова чудно защо жителите на Сиатъл са постоянно усмихнати. И според авторката на тези редове не небостъргачите и пазарното изобилие , нито рекламите и автомобилите са най-силното впечатление от Америка (дотолкова, доколкото това е типичен град за Щатите?), а именно взаимоотношенията между хората. Те са толкова вежливи и услужливи помежду си, че на това наистина може да им се завиди. Навсякъде имаш чувството, че изразяват особена симпатия, имат специални предпочитания към теб, а те просто се държат така с всекиго.

ПОГЛЕД ОТ 75-ИЯ ЕТАЖ

Небостъргачите не са много на брой и са съсредоточени в центъра на града. В подножието им несвикналият се усеща малко притеснен. Особено страховит изглежда „Секюрити Пасифик Тауър“, който не стига дето се губи в небесата, ами основата му е изтънена като фуния и сякаш може да се прекърши. Погледнати отдалече обаче, тези колоси са чудно красиви. Повечето постройки са с европейски измерения. С габарити като на Стария континент са и съвременните автомобили на американците – тук най-често „Форд“, джипки и японски марки. Дългите шевролети, с които обикновено  свързваме представата си за Щатите, са пребоядисани в жълто и служат за таксита.

Невероятно преживяване е да погледнеш града от изискания ресторант на 75-ия етаж на най-високата сграда (до покрива има само още един етаж). Вечер целият Сиатъл е осветен. Светят магазини, предприятия, дори по клоните на дърветата са окачени лампички (доста преди Коледа). Към тази феерия се присъединяват фаровете на движещите се коли и светлините на постоянно излитащите и кацащи самолети. Без преувеличение – постоянно. Няма миг, в който да вдигнеш поглед към небето и да не видиш поне един самолет. Изпробва се новата продукция на заводите „Боинг“ – редовни полети, тренировъчни. В центъра шумът от моторите на самолетите не се чува, но сигурно има квартали, които усещат несгодите от този сгъстен авиотрафик.

На туристическата карта на Сиатъл са нанесени десетки хотели – от луксозните „Шератън“, „Хилтън“, „Краун Плаза“ и „Уест ин“ до по-скромни, където цената на легло за една нощ е към 40-50 долара. От централен площад тръгва влакче на една релса, което се движи на нивото на третия етаж на постройките и отвежда до луна парк. Пътуването трае десетина минути, през които можеш да се наслаждаваш на града, пъстър от реклами и спретнат като че ли специално за цветна пощенска картичка.

Извънредно живописен е пазарът на Сиатъл. Под навеси – за плодове и зеленчуци, под земята – за дрехи, сувенири, бижута, играчки и всякакви други дрънкулки. Но най0впечатлаващи измежду стоките са може би морските деликатеси: раци, едри колкото кебапчета скариди, идеално почистени риби, купчини пресни стриди върху натрошен лед. Така е, когато един град е до океана. И ние не сме много далече от Бяло море и сме в най-приятелски отношения с гърците, ама какво разбираме от това?

ПИЛОТСКО ВСЕКИДНЕВИЕ

Нашите двадесет летци, които се подготвяха в Сиатъл да поемат управлението на самолетите „Боинг“ на БГА „Балкан“, по цял ден бяха „на училище“. Те бяха избрани от сто души кандидати с конкурс и в момента „летяха“ на тренажорите, сполучливо имитиращи полет на истински самолет. Пребиваването им в щата Вашингтон не беше екскурзия за завиждане. Не случайно повечето от тях се въздържаха да поканят жените си. Константин Тасков например сподели: от една страна е толкова зает, че не би могъл да обърне внимание на своята половинка, а от друга – предпочита та й спести шока от съпоставката между магазините. На Коко, както го наричат колегите, му беше дотегнала американската кухня и прекарваше вечерите в изпълнение на рецепти от книжката „Какво да си сготвя, когато мама я няма“. Този опитен пилот с двадесет години стаж беше единият от тримата българи, които „докараха“ нашия първи „Боинг“ в София. Маршрутът е бил разделен на три отсечки, като на всяка от тях са управлявали по един българин и един американец.

За да се счита, че е приключил успешно курсът за работа с „Боинг“, всеки българин трябва да изпълни по шест излитания и толкова кацания в компанията на инструктор от САЩ. Можем да сме спокойни на борда на нашите нови самолети, ако имаме късмет да пътуваме с тях. Заради интелигентността на нашите момчета и защото „Боинг“ никога няма да даде сертификати за правоуправление на неподготвени пора.

Първият ни „Боинг-737-500“ ще лети само по външни линии, вторият и третият навярно ще имат същото предназначение. В границите на България засега оставаме с изпитаните съветски машини.До по-заможни и да се надяваме, не толкова далечни времена, когато целият авиопарк на „Балкан“ ще бъде подменен. Нещо, което в авиокомпанията желаят също толкова силно, колкото и ние.

в. "Поглед" - 1990

by Ася Грънчарова

Скандал по нашенски в Мозамбик

Жилищната криза не е наш патент. От остър недостиг на квартири страдат чак в столицата на братски Мозамбик. Липсата на строг контрол от страна на властите там дава възможност за най-различни незаконни комбинации и злоупотреби. Например ключ за апартамент, без каквито и да е документи за него, на „черно“ достига цена десет хиляди долара. На този фон тлеел, а напоследък и пламнал скандал в българската колония в Мапуту.

В дъното на цялата история стои един ключ. Златен да беше, може би нямаше да се скарат за него така жестоко нашите сънародници в далечната африканска страна. Но съгласете се, че не е все едно дали ще плащаш 500-600 долара на месец за жилище, или ще  се издължаваш в местната валута – метикали. Всички служители в дипломатически мисии и чуждестранни представителства са длъжни да плащат наема си в долари. Докато специалистите, работещи в мозамбикски предприятия и ведомства, имат право да наемат жилища срещу метикали. От тази възможност решил да се възползва г-н Георги Алексиев. Но да вървим по ред.

Стимулирани от хлабавите порядки, и българите в Мапуту не обявили, че се освобождава един апартамент, ползван от „Агромашинаимпекс“. Идеята да се припечелва от него някой и друг долар, като се превърне в хотел за пристигащите българи, обаче се провалила. Нито имало толкова много гости, нито цената 40 долара на нощ ги привличала, ако все пак дойдат. Две години мозамбикците изобщо не се сетили за въпросния апартамент. Това лято г-н Георги Алексиев, преводач в българското търговско представителство, решил да се настани в него със семейството си. Основание за това му дал фактът, че жена му сключила договор за работа като преподавателка в Института за чужди езици, т.е. Алексиеви скоро щели да имат право да живеят в квартира, за която се плаща в местна валута.

Съответно г-н Алексиев уведомил за намеренията си нашите власти в лицето на г-н Димитър Стратиев, ръководител на търговското ни представителство. Тъй като той се противопоставил, за арбитър бил повикан и временно управляващият българското посолство г-н Тодор Благьов. Но г-н Стратиев бил непреклонен – въпросът трябвало да се отнесе до София. Г-н Алексиев от своя страна не отстъпил и влязъл в жилището на ул.“Жулиус Ниерере“ 854 (не с взлом, а с драгоценния ключ), като призовал за свидетел консула г-н Марин Маринов.

С това случаят не само не приключил, но действително се „пренесъл“ в София – в Министерството на външноикономическите връзки и Министерството на външните работи. Георги Алексиев задочно бил осъден на преждевременно прекратяване на трудовия договор и си дошъл в София. Връх на конфликта, български приност в историята на дипломацията, е последвалото действие на г-н Благьов. Той изпратил нота до Министерство на външните работи на Мозамбик в смисъл, че апартаментът се ползва неправомерно. Един вид – наши хора вършат безобразия, вземете мерки. Чернокожите чиновници сигурно са били смаяни от подобен акт, от доброволното огласяване на разправии между европейци. Но, разбира се, веднага изпратили представители на съдебните органи и полиция да изгонят г-жа Алексиева и двете и дъщери от жилището.

Такива работи стават на хиляди километри от нашата татковина. Кой е крив и кой прав ще отсъдят двете министерства. Но каквото и да решат, „дипломатическият ход“ на г-н Богьов си остава за сметка на доброто име на България.

***

Така беше – удостовери истинността на горните редове консулът г-н Маринов. И добави: Недоумявам как е възможно шефът на VII дел на МВнР г-н Изгрев Топков и заместник-министърът на външноикономическите връзки г-н Стефан Полендаков да проявяват безразличие към този „канибализъм“ и дори да не намерят време да изслушат г-н Георги Алексиев по случая.

Ася Грънчаровав

в.“Демокрация“

 

by Ася Грънчарова

На карнавал с чадъри

 

Последният мартенски ден изигра номер срещу „зелените“ – инициатори на отдавна подготвяния карнавал по случай Цветница. Към 13.30 часа (по лятното часово време) на трибуната пред входа на Народния театър (бившия Национален академичен театър) застанаха другарите: Филип Димитров, председател на Националния координационен съвет на СДС;Александър Каракачанов, синьо-зеленият кмет на София и Соломон Паси, депутат от ВНС (последният – с върбов венец на главата). За голямо разочарование на събралите се граждани обаче не беше произнесена нито една реч. Прозвучаха само няколко шеговити народни песни в изпълнение на ученици от Средното музикално училище в Котел. Последваха ги грациозни мажоретки от столичната английска гимназия ( дано днес не са болни) под звуците на духов оркестър от техни съученици.

Площадът постепенно се запълни с хора( е, не толкова, колкото щяха да са, ако не валеше). Някои дори бяха маскиране. Появиха се: Пипи Дългото чорапче, дявол в пола-панталон, призрак (оня, който броди из Европа), Мис „БСП“ (само да не я срещнеш на тъмно), ударници, отличници, кулаци, две зелени чудовища… Оформи се шествие, водено от каскадьори на коне и стари автомобили. Шествието пое в посока, обратна на до болка познатите ни додесетоноемврийски манифестации. От трибуната на мавзолея, облепен и нашарен с какви ли не надписи, самозвани кандидат-членове и членове на Политбюро на ЦК на БКП поздравяваха множеството. Празничните колони приветстваха сърдечно партийния дом на БСП и завиха по бул.“Витоша“ към Народния дворец на културата.

Бива ли Цветница без лозунги? Тазгодишната мина под актуалния наслов: „За Бога, братя – празнувайте!“. А една яркочервена роза съобщаваше от плакат, че протестира срещу използването й от партия, която не е цвете за мирисане. Крака на танцуващи зашляпаха през локвите. Купонът се отприщи с изпълнения на дует „Шанс“ и Вили Кавалджиев. Чадъри и сини знамена се раздвижиха в такт. Артистът Вели Чаушев направи кратка характеристика на сегашния исторически момент. Няколко фрагменти от нея: лъжичка бензин се разменя за три зърна кафе; само името на един политик напомня за луканката; все е нямало, нямало, но такова скъпо нямане не е имало. Междувременно стана още по-студено и мокро (знае се коя политическа сила стои зад тези уж случайни гафове).

Шоупрограмата продължи с буфосинхронисти, още артисти от Сатиричния театър и състава „Джендема“. Накрая се разбра, че за Великден ще разчитаме на съдействие от най-високо място. „Планираме с Божия помощ другата неделя да няма дъжд и да си направим един хубав празник в Южния парк“ – обеща г-н Вили Кавалджиев.“

           Стояна Георгиева

           Ася Грънчарова

           в.“Демокрация“ – бр.77 (343)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

by Ася Грънчарова

Кой тръгна към Персийския залив?

Доброволци като доброволци

Опит за анализ на списъците, доколкото позволява военната тайна

115, 135, 151, 162, 257---Така се увеличаваше по дни броят на желаещите да бъдат включени в ограничения контингент българска войска в Персийския залив. Това всъщност са единствените данни, които си позволи да ни предостави г-н Добромир Иванов, един от тримата души безпартийни – инициатори на набирането на доброволци. Но и без да се цитират точни числа, може да се направят някои изводи за състава  на изразилите готовност да подкрепят идеята на президента.

Средната им възраст е 30 – 25 години. Застъпен е широк спектър от професии: инженери, лекари (главно хирурзи и травматолози), работници, чиновници, учители, физици, химици. Значителен е броят на кадровите и офицерите от запаса, на служителите на МВР. Прави впечатление, че почти не е представена творческата интелигенция, но можем да се гордеем с с не един и двама смелчаци – колеги журналисти. При това те не са претендирали за специален статут, а са били записани като редови проектобойци. В списъците фигурират имена и на студенти. Голобрадите кандидати не са били включени, тъй като условие номер едно е доброволците да са служили войници. Разочаровани, след дълго настояване са си тръгнали и представителките на „слабия“ пол, които са били решени на всичко в името на интернационалния си дълг.

Голяма част от младежите и мъжете са служили в мотострелкови, парашутни и десантни части, но са застъпени и почти всички други родове войски. В столичния пункт за записване на доброволци са дошли предимно софиянци и жители на околните села. С писма и по телефона са изявили желание да се присъединят към тях и хора от страната.

„Много културни, възпитани мъже, с одухотворени лица, истински патриоти“ – възхищава се г-н Иванов. Самият той, както и другите двама инициатори  и организатори на кампанията Александър Йорданов (не депутата) и Иван Иванов, е готов веднага да облече военната униформа и да тръгне.

Професионален интерес към евентуално заминаване са проявили Иван Гарелов и Младен Чакъров от Българската телевизия.

***

            Инициативната група сърдечно благодари на чрез „Поглед“ на директора на младежкия дом „Лиляна Димитрова“ г-н Иван Ставрев за оказаното съдействие.

Ася Грънчаровав

в.“Поглед“ - 1990

 

 

 

 

 

 

 

 

by Ася Грънчарова

Болница на края на Балчик

Изстрадан репортаж

Има мигове в живота на всяка майка, когато целият свят се състои от термометър, хапчета, капки, напоени с оцет и вода кърпи. На никого не ги пожелавам, но те, изглежда, са неизбежни.

ХРОНОЛОГИЯ НА ТРЕВОГАТА

7.15 часът. Живачният стълб е достигнал ужасяващите 39,7градуса. На телефон 24-42 обаче не се стряскат – естествено, в „Бърза помощ“ всеки ден имат къде по-страшни случаи. Но ги моля да разберат и мен- с болно дете, на 550 километра от дома, в чужда квартира, без възможност да го оставя за пет минути, камо ли да отида до аптеката. Само че районната болница страда от недостиг на бензин за линейките. В края на краищата , убедена в безизходното ни положение, дежурната д-р Христова  все пак приема адреса с уговорката, че по това време се сменят шофьорите на линейките и колата няма да долети. Минава час, втори. В 9.30 ч. – нов телефонен вопъл. Този път насреща е мъж, който заявява твърдо, че не разполагат с „излишен транспорт“. Удрям на молба и издействам да продиктувам адреса отново.

Най-сетне на вратата се звъни. Вярно, не идва лекар, а само шофьор, но и това е нещо. В така наречената линейка – раздрънкана военнозелена УАЗ-ка, изходът при по-тежките случаи вероятно се решава още по пътя. Строгият глас от телефонния разговор се оказва на д-р Бекяров, този ден или поначало айсберг в отношенията си с болните. Градусите, които термометърът вече показва (37,3), предизвикват иронично свиване на устни (как съм свалила температурата, аз си знам). Междувременно горкият пациент започва почти без прекъсване да посещава съответното място с омекнали крака. При едно от връщанията ни в приемния кабинет д-р Бекяров ни изпъжда в коридора да почакаме, защото се готви да преглежда друга жена. Сигурно не сме много тактични и възпитани, но, за Бога, лошо ни е! Защо употребявам множествено число, ще стане ясно съвсем скоро.

След прегледа заключението е: Александър в инфекциозното отделение без право на придружител. Нормално, не мога да имам претенции да остана, на десет години е. Само около два часа по-късно обаче нещата се „нареждат“ – същите симптоми и…просто майката получава законното право да заеме съседното легло в стая номер шест. Стъпила на циментовия под пред вратата на „заразното“, докато свързвам двете жички, изпълняващи ролята на звънец, ми минава през ума, че може да ме тресне ток. Но се чувствам толкова зле, че е без значение с каква диагноза ще ме приемат.

Тази болест е много странна. С огнена температура известява за себе си, след което продължава само с голяма слабост и…другото не е за разправяне.

Предполагаемите диагнози са страховити – дизентерия, салмонела. Но за да се разбере коя болест ни се е лепнала, трябва да минат най-малко пет дена. Както се случва обикновено на късметлиите, постъпване в събота, когато болницата, изглежда, е почти без лекари. Поне в нашата стая през уикенда не се мярна висшист с бяла престилка. (В интерес на истината завеждащ отделение д-р Колева е в болнични). За сметка на това из сградата гастролира някакъв съветски екстрасенс, но явно неофициално, защото до нас достига само слухът за неговите способности.

„В СОФИЯ ВСЕ ТАКА ВИ СЕРВИРАТ“

Тези ядни думи произнася на висок глас иначе симпатична на вид млада санитарка, тъй като дръзваме да не се съобразим с установения ред. А той е: сестрите и санитарките разкарват храната с колички до стаите, но празните съдове болните трябва да отнесат сами до количката, която може да е на другия край на коридора. Стори ми се по-разумно турът да се повтори след храненето, в края на краищата отделението се състои от седем стаи с по три легла и в момента е полупразно. Всъщност кой от нас точно трябва да върне паничките – леля Маринка, която е на 69 години и е омаломощена от дизентерия; синът ми, който се придвижва по-пъргаво, но като нищо може да се сприятели с момченцето, дето е болно от скарлатина, или аз, която получавам гадене на всяка трета крачка от „ароматите“ на дезинфекционните препарати? Както и да е, добавяме още един щрих към портрета на и без това „любимите“ софиянци, но се държим твърдо три дни. После свиря отбой, за да не гледам кисели физиономии, а и защото цялата компания вече се чувства по-добре.

6.15 часът е, а Ромина Пауър и Ал Бано пеят, та се късат. Как ги мразя! Може ли по това време на деня да постъпват с нас така. Ситуацията напомня „Полет над кукувиче гнездо“. Помолвам санитарката да намали музиката, призвана вероятно да ни разсъни за обичайното раздаване на термометрите. Защо да не поспим още малко след 15-минутната обезателна процедура, още повече, че сме болни? Хрумва ми идеята у нас да се организира уникално състезание по надвикване в коридор между медицински персонал и камериерки. Би била много оспорвана борба. „Ми-ми-и-и“ – отеква зад вратата.

Балчишката болница може да се похвали с доста приличен интериор в сравнение с, да кажем, IV градска в София. Стаите са с по три-четири легла, таваните са високи, има тераси. Само да не погледнеш навън! Най-точното определение  за двора е сметище: кофички от кисело мляко, пакети от цигари, парцали, пластмасови спринцовки…Връх на всичко е, когато от високите етажи полита диня и се разбива на алеята. Млад левент, дошъл на свиждане от дистанция, спокойно я прескача и се провиква към горните балкони: „Айше“. В стаите или поне в инфекциозното отделение постоянно търкат и бършат. Но въпреки дезинфекцията има хлебарки. Добре че все пак са от дребната кафява порода.

Специално внимание заслужават тоалетните. Да прощава читателят, но в „заразното“ те са особено важно място и не може да се отминат при подобно описание. Вратите им не само че не се заключват, но не се и затварят. Лампи е имало някога. Единственият душ кой знае защо е предназначен за сестрите, дето си ходят вкъщи. Обаче в стаите има мивки и почти всеки ден по някое време пускат топла вода.

ПО НОЩНИЦА ПРИ ГЛАВНИЯ ЛЕКАР

Ура! Тревожните въпроси отпадат – лабораторните изследвания са добри. Значи можем да си ходим. Отървахме се само с по 2-3 килограма от теглото си. На раздяла – любезно съгласие от главния лекар д-р Петър Вълков за блиц-интервю.

  • Как сте с храната?
  • Цените на продуктите главоломно растат, а ние имаме утвърден бюджет и скоро пациентите няма да си дояждат.
  • Няма и бензин, нали?
  • Ползваме предимство на бензиностанциите, но там просто няма бензин. На вратата ни чукат и други проблеми – всички видове ремонтни услуги поскъпват, а ние сме неплатежоспособни. Коридорите са напукани от последното земетресение, но не можем да си позволим „козметика“. Освен това работим само с вносна стъклария в лабораторията (от ГДР и Чехословакия) и не знам как ще се оправяме занапред.
  • Скоро ще трябва да се пусне парното отопление.
  • Превантивно се заредихме с нафта за първите месеци. Аз не вярвам да се посегне на болниците.

***

Това е в общи линии положението под буквата „Н“, по която трябва да се ориентират чуждестранните гости на Балчик, ако имат нужда от медицинска помощ. Някой може да ме упрекне в неблагодарност към хората, които ни изправиха на крака. Напразно – разбира се, че съм им признателна. И нищо не ми струва да поздравя внимателния д-р Вълков, акуратната старша сестра Димитрова и сърдечната леля Желязка с една ламбада  по радиото, както правят стотици други пациенти. Но не можех да не забележа  и онези „прелести“ , за които стана дума.  Защото Районната болница в Балчик е едно от възелчетата на здравната ни мрежа, която уж беше много гъсто и добре изплетена. Да пази Господ!

П.П. Надявам се да прочетат тези редове и някои от пациентите на бившата правителствена болница. И      когато чуят неприятните възгласи по митингите, да не се засягат чак толкова. Защото ако тяхното здраве беше „осигурено“ по същия начин, не се знае на кой площад, срещу кого и какво точно щяха да извикат.

Ася Грънчарова

в.“Поглед“ - 1990

 

 

 

 

 

 

 

by Ася Грънчарова

Министри по Оруел

 

Синият лидер направи паралел с Оруел и неговата зловеща „1984“. Там е описано Министерство на истината, Екатерина Михайлова вчера каза, че ние пък си имаме правителство на лъжата. И обясни защо – кабинетът Сакскобургготски твърди, че е десен и продължава политиката на СДС, но всъщност си е чисто ляв. Ще добавим, не само е ляв, но управлява държавата криво-ляво. Толкова, колкото да се тътрим към Евросъюза на опашката. В ментърджийския екип на „Дондуков“ 1 аленеят фигурите на Паскалев и Калчев. Те хем са от лявата партия, която се прави на опозиция хем са на възлови постове във властта, която била дясна. Логично е този тандем да се оттегли от правителството. Ако не му се връща в кметските кабинети в провинцията, да се отрече от БСП и на 26 т.м. се влее в партията на премиера си. Иначе двамата уж експерти ще си останат министри на лъжата.

Ася Грънчарова

в."Демокрация"

by Ася Грънчарова

Милошевич беше по-мил на нашата опозиция от Стоянов

С депутата СВЕТОСЛАВ ЛУЧНИКОВ разговаря Ася ГРЪНЧАРОВА

Председателят на Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията Светослав Лучников ще прекара лятото в къщата си в габровското село Боженци. Юристът се възстановява в компанията на съпругата си след здравословни проблеми. Въпреки че му се наложи да отсъства от Народното събрание, г-н Лучников през цялото време е следил неговата работа.

  • Откакто отсъствате от парламента, оглавяваната от вас комисия не е същата, г-н Лучников. Много се чувства вашата липса. Това не е мое мнение, а на народни представители правници. Как успявате да намерите баланса в комисия, съставена от хора с толкова различни позиции?
  • Аз съм стар човек с много опит в правоотношенията на хората и някак си умея да въведа ако не друго, то поне един търпим порядък.
  • Не олекна ли твърде законодателната комисия – вие сте в отпуск, Теодосий Симеонов стана министър, Васил Гоцев води еврокомисията…
  • Емануил Йорданов също стана министър.Затова комисията поолекна, естествено.
  • Свърши ли достатъчно добра работа Народното събрание през приключилата сесия според вас?
  • Не. Главно защото обстановката там много силно се политизира. Отклони се вниманието от основната работа на Народното събрание – законодателната дейност, и започнаха разни политически маневри, които създадоха нетърпима атмосфера, която пречи на спокойната работа.
  • Г-н Соколов съжалява, че не гласуван докрай Търговският закон, а вие кой нормативен акт бихте изтеглили по-напред?
  • Първо Търговския закон, защото от последните изменения в него се интересува Световната банка. А вие знаете какво значение има тя за нашата икономика. Банката проявява интерес главно към проблемите на несъстоятелността, защото доброто уреждане на тази материя е много силно обезпечение на отпуснатите кредити. Отговорни хора от СБ бяха провели с мен няколко разговора и бяхме съгласували взаимно приемливо решение.
  • Тази ваша оценка е за законотворческата дейност, а от политическа гледна точка какво постигна дотук парламентът?
  • Времето на изтеклата сесия на Народното събрание беше за мен време на откровение. Изживяха се много илюзии и се разкриха много истински образи. Т. нар. демократична левица проявяваше съвсем подчертано и недвусмислено своя антибългарски, антинационален характер. Оказа се, че тя повече милее за Милошевич, отколкото за Петър Стоянов. А това даже за една опозиция не е допустимо. И ДПС ще се запомни с рязкото противопоставяне на правителството , включително по въпроси, по които националното съгласие е задължително за всички действително национални партии. Това разкриване на истинските лица според мен е много важно. То трябва да се осъзнае от нашите политици и когато тръгнат на предизборна борба, да знаят, че я водят на широк фронт, но без това не може.
  • До изборите остава по-малко от година. Какво бихте препоръчали на СДС?
  • Трябва да се знае, че не можем да разчитаме на съюз с ДПС в едно бъдещо правителство. Движението за права и свободи ще бъде винаги троянски кон между нас, от който ще има само вреда. Разбира се, това предполага – аз съм сигурен, че то ще се постигне – засилване на единството в нашите редици. И най-важното, откриване на СДС за своите най-верни, най-честни, най-чисти бивши привърженици. Тия, които го носеха на ръце, на крилете на възторга си в първия период. Тия хора до голяма степен се отдръпнаха, до голяма степен се разочароваха. Сега трябва да им се даде възможност, те са готови според мен да влязат отново с всичките си сили в предстоящата предизборна кампания, за да може СДС да разшири своя състав. Има възможност отново да спечелим изборна победа.
  • Обществото не знае вашата позиция за паметниците на цар Борис, Димитър Пешев и екзарх Стефан в Израел.
  • Аз не съм от тези, които смятат, че евреите в България са спасени лично от цар Борис. Но също така не мисля, че са спасени безлично от българския народ. Те са оцелели благодарение на общите усилия и на Пешев, и на екзарх Стефан, и на Борис III, разбира се, който в края на краищата имаше последната дума. Техните паметници в Гората на България в Ерусалим са символично признание за нашата заслуга при спасяването на евреите. И посягането на тези символи и посягане върху благодарността на българските евреи за тяхното спасяване. Участието на български политици в мотивиране на това решение недостойно.
  • Справедливо ли беше Благовест Сендов да седне сред редовите парламентаристи?
  • Да, така смятам.
  • Като настоящ депутат и бивш министър на правосъдието какво мислите за скандала с подслушването в дома на главния прокурор?
  • Това е много неприятна история. Не толкова поради своето съществуване, колкото поради шума, който се вдигна около нея. Защото този шум ще увреди образа на България пред световното обществено мнение. Явно, че това устройство в дома на главния прокурор е поставено още когато е бил построен блокът. Явно че такива устройства е имали и в други апартаменти. И когато 18 от тях , ако не ме лъже паметта, бяха предадени на парламента за обитаване от народни представители, председателят Соколов бе поискал всички жилища да бъдат очистени от такива средства и това е направено. Соколов обаче не може да разпореди да бъде очистен и апартаментът, в който ще бъде настанен Филчев, защото просто не е знаел, че той ще живее там.Но хората, които са дали на Филчев този апартамент, ако са знаели, а те не са могли да не знаят, че там има подслушвателно устройство, са били длъжни да го премахнат. Оттук нататък нещата се развиват вече по много неприятен начин.
  • В крайна сметка стана ясно, че г-н Филчев не е бил подслушван.
  • Прокурорът не е бил подслушван. Разбира се, е изключена възможността ако технически съществува, аз не съм компетентен да кажа, и да е бил подслушван. Това е много лошо. Но тук има един друг въпрос, който непрекъснато ме смущава. Говори се, че тези устройства са били поставени от бивши служители на ДС, останали на работа в МВР. Има също така много сериозни твърдения, че за съществуването на въпросните устройства не е бил уведомен нито министърът на вътрешните работи и още по-малко министър-председателят. Тогава се поставя въпросът дали тези подслушвателни устройства не са използвани от някоя друга централа, която е имала връзка с тях  поради своето бивше служебно положение. Този аспект някак си се премълчава, не се дискутира, а на мен ми се струва, че той е много важен и трябва да се има предвид, когато се изпълнява решението на Народното събрание.
  • Събитията напоследък напомнят ли ви с нещо 1992 година?
  • В 1992 г. ние бяхме малцинство в парламента, имаме само 110 депутати от 240. А сега, слава Богу, и последният вот го потвърди, имаме 135 сигурни гласа. Това означава, че можем спокойно да изкараме сесията и да бъдем твърди и непреклонни, без да се интересуваме от никого.
  • Освен политик вие сте и човек на перото. Пишете ли нещо сега?
  • Не пиша нищо. В началото на годината излезе последната книга от тетралогията „Великото безумие“, която се нарича „Истината“ и намери доста добър прием. Сега съм предал на издателство „Иван Вазов“ и сборни от мои работи, писани в различни времена, под заглавие „Търсен предел“ и сме се договорили, че ще излезе до края на ноември.
  • Напоследък много се говори за къщата на този и онзи човек във властта. Вашата в Боженци луксозна ли е, откога я притежавате?
  • Не може да се каже, че е луксозна. Но разполага с всички съвременни удобства. Тя е построена от моя баща в 1915 г. Аз я имам по наследство и единственото, което съм успял да направя, е да модернизирам едно друго, като да прокарам вода, да поставя хладилници. Много скромен е моят принос за къщата.
  • Сещат ли се колегите и приятелите ви за вас?
  • Не мога да се оплача, сещат се. И като бях в болницата, и като излязох. Интересуват се от мен.
  • Стига ли в.“Демокрация“ до Боженци?
  • Преди малко ми донесоха пресата от Габрово. „Демокрация“ я няма, защото в Габрово вестникът се свършва със самото идване на автобуса. Хората не могат да си го купят и се оплакват от това. А Габрово е окръжен център.
  • Намирате ли „Демокрация“ променена, все ви е попадал някой брой?
  • Има известна промяна. Тя трябва да се задълбочи още повече, като вестникът изостави илюзията за независим национален всекидневник, а се заостри политически.
  • Нали знаете, че страниците на вестника ни са широко отворени за вас. Ако имате настроение за публицистика, заповядайте.
  • Дано да успея да направя това.
  • Благодаря ви за този дълъг телефонен разговор.

в.“Демокрация“ – 08.08.2000

 

 

 

by Ася Грънчарова

Доайен на инженерите

Ася Грънчарова

Познавам инж. Павел Петров от детството си и си спомням, че още тогава той правеше впечатление на всички ни със своя бърз ум. Пенсионира се на 76 години. Какво беше учудването ми, когато само преди десетина години узнах, че инж. Петров ще изнесе две лекции в салона на Научно-техническия съюз за минералните извори в София преди и след Освобождението. Лекциите бяха посрещнати с голям интерес от геолози и хидролози. А преди три години , когато отбелязвахме 1300-годишнината на българската държава, прочетох, че инж. Петров е подарил на Държавния исторически архив целия си личен архив, а на Историческия музей – ценни  предмети, свързани с неговата разностранна дейност в миналото: две дървени лодки за проучване на пещерните реки, теодолит, миньорски лампи и др.

Посетих инж.Петров в навечерието на 100-годишния му юбилей.

Всичко в обстановката на стаята, видът на домакина свидетелстваше за принадлежността му към неговата професия: кръстосаните миньорски чукчета – брошка на ревера му, с които никога не се е разделял, снимката на стената – инж. Петров в цял ръст на път за Камен дел, голямата библиотека с научна литература, статуетката на миньор върху бюфета.

Инж. Павел Петров е имал изключително съдържателен и интересен живот. Пример за голяма любов към българската природа и науката, на която се е посветил, за трудолюбие, любознателност и всеотдайност в работата. Роден е в Ловеч през 1884 г. След като завършва гимназия в Габрово, има желание да учи в чужбина. Но родителите му са против. Младежът обаче е упорит и решителен и пряко тяхната воля тръгва заедно с един свой съгражданин за Белгия с намерението да се запише в Художествената академия. За тогавашните му наклонности напомнят неколкото запазени сполучливи графики с формат на картини – репродукции от пощенски картички, чието изработване е било на мода у нас в началото на века. Но в чужбина Павел Петров се преориентира и постъпва в университета в град Лиеж, където започва да изучава минно инженерство и инженерна геология. Самоволното му заминаване и избраната специалност са били сензация за жителите на Ловеч и из града тръгва слух, че семейството го е изпратило на работа под земята, за да се отърве от едно от осемте си деца…

Павел Петров завършва висшето си образование в 1910 г., а след две години специализира в Париж хидрология и каптажно дело. След окончателното му завръщане в родината следват години, изпълнени с многопосочна плодотворна дейност, особено необходима на тогавашна България. Каптирането на извори се редува с работа като технически ръководител и отговорник в каменовъглени мини. Между 41-те извора, каптирани от него (в това число 33 минерални), са Софийският, Овча купел, Сандански, Банкя, Наречен, Хисаря, Старозагорски минерални бани. Негова заслуга са и първите научни изследвания на пещерите у нас.Той става инициатор на основаното в 1929 г. дружество на пионерите-пещерняци.

За този най-активен период единият от синовете му (инж.Павел Петров има три деца, трима внуци и идна правнуче), Петър Петров, също минен инженер, си спомня: „Баща ми постоянно беше в командировки. Куфарът му буквално по всяко време стоеше готов за път. И винаги, когато се връщаше вкъщи, джобовете му бяха пълни с минерали. Отвсякъде носеше на майка ми по парченце“.

Интересен епизод от живота на столетника е сложната и отговорна работа за прекаптиране на Софийския минерален извор преди тридесет години (застрашен от голямото строителство, предприето по това време в центъра на столицата) – задача, с която той се справя блестящо. Значителен е и научният принос на юбиляра. Той е член на Българското геологическо дружество (от основаването му) и на Съюза на научните работници. По случай 90-годишнината му е получил орден „Кирил и Методий“ – първа степен, за заслуги в областта на пещерното дело – значка „Златният прилеп“, а за дейността му в Българския туристически съюз – медал „Иван Вазов“.

Постарах се да не безпокоя инж. Петров дълго време, но в края на разговора ми за неговия дълъг живот трябваше да установя, че уморената съм аз. На тръгване инж. Петров пожела да идвам по-често и каза:

„Животът ми не беше спокоен. Работата ми беше такава, че той и не би могъл да е спокоен. Занимавах се с най-различни неща – мини, пещери, каптажи, преподаване и лекции. Обичах много да пътувам, ходил съм къде ли не, познавам добре цяла България. Човек трябва да живее естествено, да яде каквото му се яде, да пие каквото му се пие. Трябва да работи, но и да почива. На сто години се чувствам като младо момче“.

сп.“Отечество“ – 12.06.1984 г.

 

 

 

by Ася Грънчарова

До Одрин и назад с пълни дисаги

Автобусът е луксозен, водачът на групата изглежда свестен, съставът на туристите – приличен, по радиото звучи „Ви Оу Ей – Юръп“. Началото е обещаващо. Напред към Одрин, където магазините пращели от стока на достъпни за нашего брата цени. Няма защо да се преструваме – преди всичко отиваме на пазар, а след това – за да опознаваме Турция. Ако беше иначе, щяхме да изберем някоя екскурзия до Истанбул, а не тази с един ден престой в Одрин.

Пътят до Свиленград може да се измине и за три часа, но ние го преодоляваме за пет, защото спираме да почиваме. За да си купим ягоди в кофички от кисело мляко (само по четири лева) и да позяпаме в бившите корекоми, където ни посрещат опечалени продавачки. Те вече нищо или почти нищо не продават. Кой ще си купи бутилка коняк „Реми Мартен“ за 1122 лв например? Само някой луд. Преди две години Стоян Жулев, тогава председател на Комитета по туризма, имаше големи планове за тази магистрала. Франчайзингът, т.е. изграждането на еднотипни крайпътни заведения от рода на „Макдоналдс“, трябваше да я превърне в европейска пътна артерия. Нищо подобно не се случи. От цялата история запомнихме само звучната чужда дума.

Хотел „Свилена“ в Свиленград е доволно мизерен, но поне не е мръсен. Само че в стаята няма електрически крушки. На молбата да отпусне две от дълбоките резерви администраторката отвръща: „Не мога да ви дам толкова много. В нашия град няма крушки“. Правим се, че в нашия град е пълно с крушки и тръгваме нацупени след пиколото към стаята. Единият аплик светва (значи ще се чете довечера), а на другия момчето завива крушката от банята. На сутринта ние ще изпълним обратното упражнение. То всъщност не е сутрин, а си е чиста нощ – 4.45 часа. Трябва да се тръгне много рано към Капитан Андреево, за да се избегнат дългите опашки от автобуси. Със същата идея група руснаци щурмуват границата още в 3.30 часа. С което допринасят за спокойния сън на оставащите в хотела.

Преди да тръгне автобусът, пътниците са кисели от недоспиване и от предстоящата среща с митничарите. Два щъркела любопитно надничат от гнездото си върху Паметника на загиналите в Отечествената война. Не сме им интересни изглежда, защото отново полягват. Блазе им! Между другото, на мемориала над имената на загиналите са изсечени петолъчки. Дали всички местни кора са били убедени марксисти-ленинци, когато са отивали на фронта, или там са прегърнали социалистическата идея? Надали. Просто натрапчивата геометрична фигура се лепваше навсякъде.

Опасенията ни за дълго чакане на контролно-пропускателния пункт не се оправдават. Освен нас има само два раздрънкани автобуса от провинцията. Попълваме гранични листове и митнически декларации (естествено – петдесет долара и петдесет лева) е слизаме в очакване на голямото пребъркване. За щастие то не се състоя. „Господи, преди събличаха всеки десети турист“ – въздъхва с облекчение спътница, която явно е кръстосвала чужбина преди Десети. На турска територия групата видимо се развеселява. Малко преди Одрин минаваме на Марица, такава, каквато сме я избистрили в горното й течение.

Колко е живописен този град и колко ориенталски, а е само на 15 минути път от границата с България. Факт, който навява тъга…Тук всеки метър е оползотворен. Ако не е дюкян, ще е баничарница, шкембеджийница, скара-бира. Отвсякъде се носят омайващи аромати. Цял ден малки чираци разнасят кафета на табли. Върху колички се предлагат топли бюреци, гевреци, плодови сокове в относително чисти чаши. Магазините за плодове и зеленчуци пълнят очите. Как няма един мръсен картоф, една загнила чушка или смачкан патладжан. ,Така беше и а нас преди девети – предполагам, че ще каже на това място от разказа баща ми. Познавам.)

Одрин има атмосфера.Нещо, което за съжаление не може да се каже за Свиленград и повечето наши градове. Излишно е да припомняме коя е причината. Въпреки интензивното движение на автомобили и хора няма нито един светофар. Но всички карат много внимателно своите причудливи возила: нещо средно между автобуси и микробуси, западни автомобили на всякаква възраст, джипки, каруци. Независимо от теснотията на места, разминаването става без разправии и ругатни.

На пазара „Тракия“ в безпорядък са наредили сергиите си търговци на дрехи и обувки, кухненски сервизи и чанти. Само храните са отделно, но границата между двата сектора не е строго определена. Продавачите неуморно подканят клиентите: „Комшу“, „Мадам“, „Колега“…На пазара има и нещо като раздел за чужденци. Там наши предприемчиви сънародници си докарват по някоя турска лира от широк спектър артикули: от паста за зъби и мастика до пирографирани кутии и матрьошки. Не по-малко живописни са двата покрити базара на Одрин. Огромната джамия с четирите минарета е импозантна и отвътре. Подът й е покрит с дебел шарен мокет. Куполът е изписан с красиви орнаменти. В желанието си да създаде емоции на босите чужденки, пребрадени като ханъми с раздадените на входа кърпи, ходжата се провиква „Ал-ла-а-х“. Настръхване от мощния му глас, засилен от акустиката.

Охо-о, тези петдесет долара, които всички скромно декларирахме, се оказват голяма сума, щом като багажът ни се е увеличил с десетина килима тип „персийски“, чувал прежди мохер, топ дантелени пердета, множество кожени якета, чехли, дънки, фланелки и още много други стоки. Екскурзията отива към своя край. Час престой за вечеря, вече в България. В едното заведение – сръбска, а в другото – гръцка музика. На една госпожа и прилошава по пътя от миризмата на кожените якета. Който се сеща, благодари на г-н Овчарова от фирма „Сара“, достоен конкурент на „Балкантурист“, за безупречната организация на екскурзията. Отново слушаме „Ви Оу Ей – Юръп“. У дома сме си.

Ася Грънчарова

в.“Демокрация“ – 07.06.1991

 

 

by Ася Грънчарова